Читать «Влак» онлайн

Никола Вапцаров

Влак

I

Влак през гарата протегнат. Празник. Слънцето блести. И народа се тълпи на перона. Той от жегата ще бега там — навън, навън, навън под дърветата, където има в туй горещо лето сянка и спокоен сън. А отпред на влака чака горделивата машина. И кълба от дим изскачат и се пръскат над комина. Ние с тебе, мой читател, ще отидем на Владая. Там е толкова приятно! Там на воля ще играем! И когато падне мрак над зелената гора, ние с вечерния влак ще се върнем у дома. Влак, напред лети, лети!… Но машината сама не върви — трябва пара. Кой я кара? — Машиниста и огняра. Машинистът бди на пост — той командва всеки лост. А огняра, в пот облен, хвърля въглища в пещта, че машината реве: Знай добре, знай добре, пара трябва ми на мен, много пара и вода. Към Владая влак лети. Пътя стръмен е нагоре. И машината сумти и се моли и говори: — Ох, не мога, ох, не мога, оставете ме за бога дъх за малко да си взема! А огняра отговаря: — Няма време! Няма време! — Уморена си — аз зная — и отвръща машиниста. — Ще починеш на Владая, малко там ще те почистим и ще ти дадем вода. Да, да, там ще ти дадем вода. Ето и Владая. Ето под разлистени дървета сенки в близката гора и полянки за игра. Тук ще спреме, мой читател, тук е толкова приятно! И когато падне мрак над зелената гора, ние с вечерния влак ще се върнем у дома.

II

Стига песни и игри! Над гори и канари вечерния здрач пълзи, над горите, с здрач покрити, виснат сиви, дъжделиви, буреносни зли мъгли. Ей, читателю, ела да се върнем у дома! Не виде ли, капка дъжд падна вече. Изведнъж недалече секна огнена стрела. У дома! У дома! Нататък, нататък са хукнали всички, нататък, нататък към гарата тичат, там влака ще чака народа уплашен, че бурята иде свирепа и страшна, да бързаме здраво, читателю драг, че гони ни буря, че гони ни мрак. Най-после и гарата стигнахме! Ето, чиновника, спретнат стои пред гишето, народа се блъска, тълпи се отвред, а той разпорежда: — Полека! Със ред! Печат ще ударя на всеки билет! Госпожа една си протяга ръцете: — Ах, моля, изгубих си днеска билета, за София искам сега да си взема. Ще дойде ли влака таз вечер навреме? — Разбира се, да, разбира се, да, но моля, запазвайте ред, господа! Чиновника вече затваря гишето, печат е ударен на всички билети. А телефонът отсреща звъни: — О, ти ли си? Здрасти, колега! Вали… Пристигна ли влака?… Пусни го навреме, машината трябва вода да си вземе. Дочуване. Чу ли? Пусни го навреме! Чуй как тръпнат и потракват релсите. Това е влака! Нека вятъра фучи, нека вън дъжда се лее! Виж, три огнени очи бързо мрака разпиляват, идетой насам и бодро колелата се въртят, като че разказват гордо за изминатия път. Чуй, той кани отдалече: „Тук при мен, при мен, човече, тука вятъра не духа, тук е топло, тук е сухо. Ще починете, а аз ще ви заведа у вас.“ А пък входния семафор своята ръка рамахва и със важен, важен жест казва: „Път свободен! Влез!“ Спира влака пред перона, спират двадесет вагона и за миг сред глъч и врява, виж, перона опустява.

III

Във купето има трима: баба, старец и младеж. И навлезли, тя подзема със приветен, тих брътвеж: — Вън вали ли? Да вали! Време му е, нека плиска! От градо ли сте, или татък некъде от близко? — От града сме. — А, така ли? Що не кажете тогава?! Да сте чули и срещали нейде Дино от Дъбрава? Син ми е, та със старика му отиваме на гости. Да го видим, що се вика, пък да сложим стари кости. В ъгъла старика дреме със луличка във устата и във такт, в размерно време, олюлява си главата. А младежа гледа с мътни, гледа с трескави очи в коридора всеки пътник и мълчи, мълчи, мълчи. — Ще ти мине като куче — бабата го утешава. — Във града светът е учен, сетне, всичко с кураж става. — Ех, с кураж… но и с пари! — И парите требват, баби, огънят да ги гори! Откъм тех комай сме слаби. Но нали си млад, ще мине, болестта от младост бега! Не е тя за млади, сине, тя на старите прилега! — Има във града, разправят, болница. Да мога там да се настаня, тогава, вярвам, ще ми мине. Знам от село момче, което мислехме, че ще умре, влезе в нея и момчето оздраве! Оздраве! И отново пак мълчи, пак унася се младежа. Бабата го гледа с нежни, топли, майчини очи. Колко хубави мечти носиш в своите купета, влак, преминал през гори и през ширните полета! Но за всичките съдби там — в вагоните закрити, кой на поста вярно бди със очи във мрака впити? Кой във дневната омара и във вечерния мрак с равномерно темпо верно кара пътнишкия влак? — Машиниста и огняра. Тя, машината, е също като всеки жив човек, по нагорнището пъшка, а надолу удря в бег. И затуй, когато мина влака гарата, надолу облекчената машина машиниста взе да моли: — Ох, пусни ме! Охлаби ти спирачките и аз ще се спусна нанадоле с триста километра в час. Охлаби и ще се спусна, в мене сигурен бъди, ще премина аз изкусно леко всеки нов завой. С триста километра в час ще летя във мрака аз, не се бой, не се бой! Само малко охлаби. Ах, да знаеш как обичам по надолното да тичам!… Милостив към мен бъди! Машинистът й отвръща: — А защо, проклета дъще, ти по стръмното нагоре друго молиш и говориш? — Ех, нима така се кара влак по този хубав път?! Тук не трябва даже пара, колелата се въртят тихо, гладко, с устрем лек и помислил би човек — не вървят, а летят. Машинистът отговаря: — Още десет километра мога да отпусна аз, но надоле с ред ще караш. Виж, отвън е дъжд и вятър, да не стягам час по час със спирачката. Разбра ли? А машината се хвали: — Трака-трак, трака-трак, не ме плаши дъжд и мрак, имам аз отпред прожектор, той ми свети надалеко. Трака-трак, трака-трак, не ме плаши дъжд и мрак. Тук е топло, приятно, нали? Във вагона дъжда не вали, но навънка със дъжд и със вятър се бори човек неуморен. Обхожда веднъж той и пак се повръща, обхожда железния път и си мисли: „Сега са заспали във вкъщи дечицата — кротичко спят.“ Той мисли за тези дечица, които отиват със влака в града, и гледа небето — пробито корито, което изсипва дъжда. „Ще мина отново. Да бъдем на чисто. Ще падне случайно скала… И как ли ще може сега машиниста да види сред тази мъгла?“ Човека потъва сред мрака, а влака лети като бясна стрела, потиска небето със мрак дефилето, със мрак и със гъста мъгла. „Аз съм могъща и мощна машина, аз съм с стоманни ръце, моята плът е корава и здрава, огън е мойто сърце. Аз не познавам какво е умора, мога да мина стрела. Със дъжд и със вятър, със хали се боря и с непрогледна мъгла.“ А огняра й говори: — Как по стръмното нагоре, ако не подхвърля аз въглища във твойта пещ, ще се движиш ти тогаз? Щеш не щеш,         ще запреш! — Ах, ти жалка самохвалка — машиниста се обажда, — как във твоята глава толкоз глупости се раждат?! И защо са тез хвалби? Ей сега, ако река да натегна с таз ръка здраво твоята спирачка, мислиш ли, че можеш ти да направиш поне крачка? А машината отвръща: — Аз съм силна и могъща, но с спирачка всеки знае другите да обуздае. Вий сте слаби, слаби, слаби, с жалки немощни ръце и страхливи като баби, без сърце, без сърце. Вас ви чакат цял живот в къщи вашите деца. Щом усиля своя ход, вие бърчите лица. Срамота! Срамота! Изведнъж в мъгла и дъжд, там неясно ту просветне, ту угасне светлина! Светлина! Стой! Отпред червен фенер! Стой! На срещния завой — кантонер! Приближава все по-ясно, расне страшната опасност сред мъгла. Ето на: там скала, скала, скала! Машинистът е на пост и спирачката е в ход. Той командва всеки лост, бди над нашия живот. Бавно, бавно спира влака, а отпред стои и чака във ръката със фенер бледен, мокър кантонер. Той не чака тук награда, виж сърдечните очи: колко скромност, колко радост и наивност в тях личи. Тъй е скромен, мой читател, всеки истински герой. И когато чуеш вой и хвалби от свой приятел, знай, че той, знай, че той не е никакъв герой! От вагоните изскачат дружно всичките спирачи и със общи сили те сенапъват в миг, така че виж, скалата отлете по надолнището, значи. А началник-влака гледа: няма никаква повреда. Релсата напълно здрава, що да чакаме тогава? Чува се сигнал и пак тръгва пътнишкия влак. . . . . . . . . . . . . . . . . . Браво, браво, Вестинг Хаус, Хардий, Божич, Кунц и Кнор, вечна слава, вечна слава — колелата пеят в хор, че измислихте спирачки здрави, сигурни, добри — една ръчка завърти и тогава спираш, значи, точно дето искаш ти. Браво, браво вам, другари, машинисти и огняри, що опасвате света чак от северния студ до екваторния пек и разнасяте честта и труда, и гордостта на културния човек. Браво бодри кантонери! Със сигналните фенери в дъжд и вятър, пек и студ вие с непосилен труд бдите, пазите редът. Браво, браво вам, безбройни, вам, безименни герои! Вам, които тук ви нема в тази мъничка поема, без които кой знай как би пътувал всеки влак.