Читать «Влад Талтош (Убиец на свободна практика. Том 1)» онлайн - страница 16

Поръчах си бяло вино и зачаках. Забелязах един от хората си да разнася блюда, но не можах да разпозная никой от двамата наемници. Добре. Щом аз не можех да ги забележа, значи и Демона едва ли щеше да ги засече. Отпих бавно от виното, още подхилвайки се наум от срещата си по-рано същия ден с онзи текла (как му беше името?), дето го бяха обрали. Бях се справил съвсем добре, въпреки че ми беше доста трудно да не избухна в смях от постоянните псионични вопли на доверения ми познайник, джерега: „Аре бе, шефе. Моля ти се, дай да го изям?!“ Гаден е приятелят ми.

Отпивах от виното с мярка — само това ми оставаше, да ми се забавят рефлексите. Сгънах единия си глезен и усетих утешителния допир на дръжката на единия от ножовете в ботушите до прасеца ми. Леко избутах масата на около педя от мен, тъй като седях в сепаре и не можех да отместя стола си. Отбелязах си наум разположението на подправките като възможни предмети за хвърляне или неща, които може да ми попречат. И продължих да чакам.

Пет минути след определения час Лойош ме предупреди. Опрях десния си лакът на масата така, че дланта ми да е на шест сантиметра от левия ми ръкав. Точно толкова, колкото ми трябваше да измъкна ножа под него при нужда. Пред масата ми се появи едър тип с вид на охранител, кимна ми и се отдръпна. Приближи се добре облечен в сиво и черно драгар и седна срещу мен.

Изчаках той да заговори. Срещата беше поискана от него и той трябваше да подаде тона; плюс това устата ми изведнъж съвсем пресъхна.

— Вие сте Владимир Талтош? — попита той. Произнасяше името ми точно.

Кимнах и отпих от виното.

— А вие сте Демона?

И той кимна. Поръчах вино и пихме за здравето един на друг; не мога да се закълна в искреността на тоста. Ръката ми, държаща чашата, не трепна. Добре.

Той отпи деликатно от виното. Гледаше ме. Движенията му бяха плавни и сдържани. Стори ми се, че видях къде в десния му ръкав се крие кама; забелязах и няколко издутини по наметалото му, където сигурно се криеха други оръжия. Вероятно и той забеляза такива по моето. За високото си положение наистина беше млад. Изглеждаше някъде между осемстотин и хиляда години, което е равносилно на трийсет и пет — четиридесет при хората. Очите му бяха от онзи тип, дето като че ли не могат да се отворят повече от цепнатини. Като моите, примерно. Крейгар беше прав: този пред мен си беше професионален убиец.

— Доколкото разбираме — каза той и разклати виното в чашата си, — вие вършите „работа“.

Успях да не издам изненадата си. Договор ли щяха да ми предлагат? От Демона? Защо? Може би беше просто опит за отвличане на вниманието. Не можех да го схвана. Ако наистина му трябвах за нещо, трябваше да го направи с половин дузина посредници.

— Боя се, че не — му отвърнах, мерейки думите си. — В такива неща не се бъркам.

И после добавих:

— Имам един приятел, дето го прави.

Той извърна поглед за миг и кимна.

— Разбирам. Можете ли да ме свържете с този „приятел“?