Читать «Виртуални вандали» онлайн - страница 9

Той забеляза приближаващия автобус, качи се и прекара кредитната си карта „Юнивърсъл“ през компютъра, който управляваше автобуса.

Мат седна и продължи да си мисли за задачата, с която се бе заел.

Трябваше да намери начин да влезе в „Лийтс“ — елитната прослойка на училището, големите клечки, които винаги бяха избирани в училищното правителство и движеха нещата. Мат познаваше по-умните от тях от часовете. Той прехвърли списъка с имената им през ума си. Можеше ли някой от тях да се крие зад стрелящите прокси изображения, които видя вчера? Струваше му се трудно да го повярва.

Но в Брадфорд имаше стотици други богати деца, които можеха да си позволят най-доброто от компютърните технологии, и които бяха достатъчно отегчени, за да търсят гадни начини да се забавляват.

Автобусът спря. Мат слезе и повървя няколко пресечки, докато стигне двора на Брадфорд. Паркингът вече беше претъпкан със скъпи коли — още една от играчките, които можеха да си позволят децата на богаташите.

Анди Муур тъкмо влизаше, опитвайки се да хване едва блещукащите слънчеви лъчи. През нощта времето се беше променило и сега беше студено. Мат се ухили, като видя червеното лице на приятеля си. Анди беше изгорял на стадиона.

— Не знам какво правим тук — сърдито рече той.

— Законът за задължителното образование от 2009 г. — отвърна Мат, припомняйки си домашното по граждански науки. — Длъжни сме да ходим на училище, докато не навършим осемнайсет години.

— Това е заговор — каза намръщен Анди. — Спокойно могат да преподават и по Мрежата. А аз да си лежа кротко и да ям сладки.

— Ако са искали да постигнат нещо с това, вероятно е направено срещу Закона за насилието над учителите от 2010 г.

Анди вдигна рамене.

— Може би. — След което погледна подозрително Мат.

— Хей, не си спомням никакъв Закон за насилието над учителите от 2010 г.

— Ами, измислих си го — отговори Мат. — Вероятно имаш право, като твърдиш, че пращането в училище е някакъв голям заговор, чрез който родителите са сигурни, че някой ни наблюдава, докато те са на работа.

— А тези, които работят вкъщи, се отървават от децата си.

— Мисля, че освен математика, английски и обществознание тук научаваме и нещо друго — каза Мат.

— Училището ни среща с различни хора и трябва да се научим да се оправяме сами с тях. Иначе всичко, в което ще сме добри, ще са виар симулаторите и интерфейса на компютрите, докато пътуваме в автобуса.

— Надявам се един ден да мога да си позволя своя собствена кола — засмя се Анди.

Вратите на училището се отвориха. Мат, Анди и останалите забързаха по коридора към класните стаи за подготвителния час по английски. Мат се свърза към един от компютрите на чиновете, като въведе ученическата си карта, която автоматично отчете присъствието му в часа и зареди програмата за днешния ден.

„Добре, помисли си той. Няма изненади с преподавателите“. Като една от престижните гимназии във Вашингтон, Брадфорд привличаше хора от целия свят — ученици, които бяха наясно с учебния материал, инспектори, които пробваха методите на обучение в гимназията, дори и прочути бивши възпитаници на училището. Но днес всичко изглеждаше спокойно, с изключение на задачата да се срещне с преподавателя по история след часовете.