Читать «Виждащите ни» онлайн - страница 2

— И какво ще има?

— „Ще има това, че нас няма да ни има“, както е обичал да казва един селски поп на Пушкин. Всъщност не очаквай кой знае какво. Всичко е само така, първи опити…

Той притихна, свещенодействувайки над нещо, което не се виждаше от гърба му. Горната част на лицето му и сресаната коса мътно се отразиха в белезникавото огледало на терминала като в сънната повърхност на някаква неземна вода. От прозореца духаше, навън все още ръмеше. Едва дочуващото се бръмчене на тока наля пространството зад ребристите прорези в кожуха на съседния апарат с тлееща оранжева светлина. Отместих лакътя си и се настаних по-удобно. От календара на стената ми се усмихваше красавица в шарен бански костюм. „Гланцово мъртвило“ — помислих аз мимоходом. Не изпитвах някакво особено вълнение, макар да разбирах прекрасно, че никой няма просто така да ме покани през нощта в лабораторията. Но засега най-яркото ми впечатление беше полската мишка, която се разхождаше в центъра на научното градче като у дома си.

Вътре в оживелия терминал нещо басово избуча, заблестяха някакви линии и се разляха на вълни от цветни петна. Звукът веднага секна. Безформените петна в един миг се построиха в изображение. Веждите ми неволно се повдигнаха, защото очаквах всичко друго, но не и върху екрана на терминала да се появи добре познатата на всички картина на Серов „Момичето с прасковите“. Изглеждаше така, сякаш беше предаване от Третяковската галерия. Наистина компютърът толкова точно пресъздаваше всички оттенъци на цветовете, че само светлинната основа на копието, която не приличаше на боя, пречеше да се приеме изображението за картина. Но все пак сигурно не заради това ме бяха домъкнали тук!

— Е, как е? — обърна се към мене Игнатиев.

— Сполучливо, сполучливо — смутено промърморих аз. — Невероятно сходство… Това нов начин за копиране ли е?

— Пък понапрегни си фантазията, де — къс смях последва отговора. — Помисли си за какво ни е копие, след като имаме оригинала?

Не отговорих. Когато учените запознават страничен човек с резултатите от работата си, често задават въпрос, на който никой освен тях не може да отговори, и в такива мигове неволно се чувствуваш глупак. Невинна, но понякога обидна за страничния човек мода! Изглежда, раздразнението се бе отразило на лицето ми, обаче това не направи впечатление на Игнатиев, даже по-скоро го развесели. С жест на фокусник той извади от джоба си пакет цигари.

— Според тебе какво ще направя сега?

— Ще затанцуваш гопак!

— Не, сериозно!

— Е, ще запушиш…

— Така! По един мой жест ти лесно можа да възпроизведеш цяла серия последващи. Извинявай, още един въпрос: на многолюдна улица често ли се блъскаш в минувачите?

— Рядко. Защо?

— Защото и в този случай ти с голяма точност прогнозираш поведението на най-различни хора. Какъв може да бъде изводът? Чакай! Да ти кажа ли за какво мислиш сега? „Докога този тип ще ми мъти главата и ще заобикаля главното?“ Познах ли?