Читать «Виж! Кондорът лети!» онлайн - страница 2

Тук там колички със сладолед привличаха като с магнит малките палавници и естествено техните майки. Не съм и предполагал, че Росен е имал толкова много познати. Поздравяваха го от ляво и от дясно. „Учил съм децата им да танцуват.“ — поясняваше той.

— Я виж! Каква пищна изложба на фотоплакати! Да минем и да я видим! Такива професионално направени фотоси съм виждал само в интернет. И са в доста голям формат.

— Този с конете много ми харесва! Виж само! На фона на алпийски пейзаж. — На една широка маса са натрупани пъстра купчина от прекрасни природни пейзажи. Росен се протяга и разравя купчината. Изборът е голям. Най-сетне след дълго колебание той си избира един. Беше оня същият, с конете. Мургавият продавач му го завива на руло и го прищипва с ластичка.

— Нека бъде у вас. Ще го взема на връщане. В тая навалица само ще го смачкам.

— Няма проблем! — съгласява се продавача.

Тръгваме към площада. Там наистина цари празнично настроение. Пред двореца на културата се вие кръшно хоро. Танцьорите са плътно обградени от празнично облечената тълпа. Градският духов оркестър свири кръшно българско хоро.

— Това е „Право хоро“. — обяснява ми Росен. Играе се ето така. — И той заситни на едно място, небрежно опрял длани на хълбоци. Околните се загледаха в него. Едно детенце дори му изръкопляска. — Хореограф е! — Обясних аз. — Това му е професията.

— Златна професия имаш, момче! — усмихна му се един побелял възрастен човек.

— Аз си зная колко е златна! — промърмори тихо Росен.

Хората виждат винаги хубавото в професията ти а за ядовете никой не пита.

— Не им се сърди — укорих го аз. Знаеш ли какво чух. Царят щял да идва! Никога не е идвал в нашия град. Владиката го е поканил.

— И Георги Първанов ще бъде тук, президентът. Идеална компания какво ще кажеш. Монарх и социалист.

— Ботев е на целия народ нали? И на социалисти и на монарси-министър председатели. Не е ли така? Лошото на народа ни е, че е разделен на цветове.

Самоизяжда се сам себе си. За това, че съседът ни е политически ориентиран като син, червен или жълт сме готови едва ли не на зверско линчуване, губейки чувство за мярка и разум. А всъщност какви сме в края на крайщата, бедни и нещастни до последната брънка на тялото и душата. Добре че има такива дни като този, за да се опомним и да проумеем истината. Човекът е умрял не за синята, жълтата или червената идея а за българщината, която пред будния му взор е агонизирала под нетърпимата безчовечност на поробителя. Някой го хулят, че бил пияница, безразсъден, златотърсач и какво ли не. Епохата…! Времето на робството! Всички забравят това! Представи си, какво би направил ти в онова жестоко време. Само да кихнеш срещу ходжата и ти хвръква главата. А той не е могъл да търпи и е намерил изход от положението. Живял е в Русия и е видял как може да се живее свободно, изповядвайки свободно вярата си. Това е, приятел! А преди да го убият е изпял и мислите си. Имало ли е поет, през времето на робството, с такъв емоционален заряд като Ботев? Май не е имало! Ботев е единствен! А онези, единствените, които не са някак като нас овчедушни, обичаме да плюем и само за това, защото ни е шубе да бъдем като тях! — Росен се бе умълчал.