Читать «Виелица на сенките» онлайн - страница 57

Костните дворци потвърдиха славата си на най-гигантската гробница в света, тъй като, независимо от архитектурата, рисунките по стените и десетките гаргойли, дворците си оставаха гробища за хиляди и хиляди заминали в светлината. Още до самия вход на второ ниво ме очакваха два саркофага. Представляваха каменни кутии с масивни и очевидно тежки капаци. От любопитство пристъпих към единия и прочетох на капака името на погребания и датата на смъртта му. Човекът беше погребан преди повече от седемстотин години. Спомням си, когато още бяхме в Раненг, Кли-кли настоятелно ми препоръчваше, когато се озова в Храд Спайн, да вдигна капака и да погледна вътре в някой саркофаг. За да проверя наистина ли има тяло вътре. Не съм толкова луд, че да следвам глупавите гоблински съвети. Плюс това трябва да си наистина много силен човек, такъв като Медения, за да преместиш камъка дори и на четвърт инч. А и да ме сграбчи за ушите онзи, който сега спи вечния си сън в саркофага, беше възможно във всеки един момент. Мъртвите по-добре да не ги притесняваш, особено ако не е необходимо.

Така че си продължих по пътя, като само от време на време от любопитство спирах до един или друг гроб, за да разбера името на починалия. Но любопитството ми скоро се изчерпа, наложи се отчаяно да въртя глава, за да не свърна, да не дава Сагот, в грешен коридор, а и саркофазите станаха толкова много, че ако четях имената на всички умрели, щях да си остана тук поне още поне десетина години.

Кутиите понякога стояха една върху друга, издигайки се чак до самия таван, или се криеха в нишите на стените, които сега приличаха повече от всичко на пчелна пита. И много често на капаците на саркофазите имаше изпъкнало изображение на починалия. Зачестиха и случаите, особено в отдалечените от стълбите зали, когато мъртвите бяха погребвани директно в стените, след което нишите бяха зазиждани, или в пода, оставяйки като напомняне за мъртвеца надгробна плоча.

Залите, коридорите, галериите, тунелите, проходите, стаите и стълбите сякаш никога нямаше да свършат. И навсякъде бях посрещан от мъртвешка тишина, безброй гробове и гаргойли, проследяващи попадналия тук с незрящите си каменни очи.

На първия мъртвец се натъкнах след дълго обикаляне из второ ниво и след като по навик бях пренебрегнал няколко стълби, водещи към трето ниво. (Исках да попадна на трето ниво единствено през Портите, нали специално за това си носех Ключ. Да тръгна по някой друг проход, паралелен на Портите, беше все едно да скоча в пропаст или да вляза гол в горяща къща.)

Покойникът беше проснат на пода, с разперени ръце и крака — ясно се виждаше, че е мъртъв от месеци, за което свидетелстваха доста изгнилите дрехи и освободените от плът кости. Честно казано, точно такива мъртъвци уважавам най-много, защото от тях най-малко може да се очакват неприятности. Този вид мъртъвци винаги си лежат — не пипат никого, не хриптят, не искат да те изядат или да сътворят някоя друга подлост. Образцов мъртвец, като цяло. Но виж дрехите му изобщо не ми харесаха, защото се оказаха в сиво-син цвят. И на идиот щеше да е ясно, че това не са някакви обикновени дрехи, а военна униформа. Униформа на гвардеец от кралската гвардия. За това, че приживе човекът е бил военен, свидетелстваше и счупеният меч, търкалящ се редом с останките.