Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 321

Роуан бе излязла на верандата. Майкъл също.

Но вече всичко бе свършило. Бяха се свършили и задълженията им.

Тя тичаше към него през мократа трева.

Влетя в прегръдките му и червената й коса го обгърна. От нея се сипеха малки стъкълца. Той я притисна към себе си и усети гърдите й — пулсиращите топли гърди. Плъзна ръка под полата й, за да докосне топлината между краката й, живата гънка, влажна и горяща за него. А тя стенеше и ближеше сълзите му.

— Ашлар, Ашлар!

— Ти знаеш името ми?! — прошепна той и я целуна силно. Как да се сдържи да не разкъса дрехите й още сега?

Тя не приличаше на никоя от жените, които познаваше и помнеше. Не беше Джанет, която умря в пламъците. И не беше нужно. Тя бе самата себе си — неговата любима, неговата умоляваща, разплакана любима.

А виж вещиците — стояха като вкаменени и го гледаха. И другите излязоха на верандата — всички бяха вещици! Виж ги само! Не се и опитаха да ги разделят, да го откъснат от скъпоценната жена, която бе влетяла в прегръдките му. Роуан и Майкъл изглеждаха застинали от почуда. Или пък не. Може би не бе от почуда, а от примирение?

Той искаше да им каже, че съжалява, че трябва да я отведе. „Знам, знам. Съжалявам. Не дойдох за това. Не дойдох да ви съдя или да крада. Не дойдох да открия и да отведа любовта си.“

Тя го изяждаше с целувки, а гърдите й, нежните й пълни гърди… Но кой тичаше към тях по плочите. Това ли бе Мона, червенокосата вещица?

— Мориган!

— Аз си отивам, мамо, отивам си.

Изпя думите така бързо, как изобщо я разбираха? Но за него бе достатъчно. Той я вдигна и се затича. Видя как Майкъл вдига ръка за сбогом — мимолетен прост жест, който му даваше разрешение да си иде, желаеше му късмет. Видя и своята красива Роуан — кимаше му. А малката вещица Мона пищеше!

Той тичаше със своята красавица в мрака, беше лека като перце. Прекоси тревата, каменната пътека и се озова в друга мрачна и ароматна градина. Беше влажна и пълна със зеленина — като древните гори.

— Това си ти, това си ти. О, миризмата от подаръците ме влудяваше.

Той я сложи на върха на стената, прескочи отвъд и отново я взе на ръце. Улиците бяха мрачни и пусти. Той едва издържаше. Хвана я за косата, дръпна главата й назад и впи устни в шията й.

— Ашлар, не тук! — изпищя тя, въпреки че се поддаваше на ласките му. — В долината, Ашлар, в долината, в кръга на Донелайт. Той още стои, знам, видях го.

Да, да, точно така. Не знаеше как, но щеше да издържи през дългите часове на трансатлантическия полет. Но не биваше да наранява нежните й зърна, не биваше да наранява крехката й сияеща кожа.

Хвана я за ръка и се затича.

Да, в долината.

— Скъпа моя — прошепна той. Хвърли последен поглед към къщата, която се издигаше тъмна и непоклатима, сякаш изпълнена с тайни, с вещици и магия. Къде ли бе сега неговата кукла, къде бе книгата му?

— Невестата ми — извика той и я притисна към себе си. — Моята новородена невеста.

Стъпките й звънтяха по камъните. Той отново я взе на ръце — така щеше да тича по-бързо.

Гласът на Джанет долетя от пещерата. Стар стих, примесен със страх и разкаяние, черепи светеха в мрака.