Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 7

— Казват, че госпожица Нанси така и нямала възможност да получи образование — клюкарстваше сестрата. — Винаги си била у дома и се е грижела за останалите. Както старата госпожица Бел.

Госпожица Нанси бе някак мрачна, някак обикновена. Трътлеста, занемарена, с вечната престилка, дори когато говореше на сестрата с характерния си покровителствен, превзет глас. А когато поглеждаше към Деидре, на устните й вечно играеше лека подигравателна усмивка.

А накрая госпожица Мили, най-възрастната, която беше всъщност някаква братовчедка — същинска класика на стара дама в черна коприна и обувки с мъниста. Тя идваше и си отиваше, винаги с износените си ръкавици и малката си черна сламена шапка с воалетка. Винаги се усмихваше сърдечно на лекаря и целуваше Деидре. „Бедното ми скъпо сладурче“ — казваше тя с треперливия си глас.

Един ден той налетя право на госпожица Мили, която стоеше на счупените плочи до басейна.

— Вече няма как да започнем отначало — каза тя тъжно. Не беше негова работа да й противоречи и все пак нещо в него настояваше да разбере повече за тази трагедия.

— Колко обичаше Стела да плува тук — рече старицата. — Стела го построи, Стела, която имаше толкова много планове и мечти. Стела сложи и асансьора. Съвсем типично за нея. Тя организираше такива забави… Помня, че в къщата се събираха стотици гости, по цялата морава имаше маси, свиреха музиканти. Твърде млад сте, за да помните онази жива музика, докторе. Стела сложи и драпериите в салона, но сега са твърде стари, за да могат да бъдат почистени. Така казват. Щели да се разпаднат, ако се опитаме да ги почистим. И пак тя направи пътечката от камъни тук, около целия басейн. Виждате ли, тези стари плочи отпред и отстрани… — Тя замълча и посочи към дългата страна на къщата, към далечния вътрешен двор, сега обрасъл с плевели. Сякаш не можеше да продължи. Бавно вдигна поглед към високия тавански прозорец.

Искаше му се да попита коя е Стела.

— Бедната скъпа Стела.

Изведнъж му се привидяха книжни фенери, провесени от дърветата.

Може би тези жени просто бяха твърде стари. А онази младата, стажантката или каквато там беше, на две хиляди километра оттук…

Госпожица Нанси тормозеше тихата Деидре. Ако видеше сестрата да я разхожда, крясваше в ухото на болната:

— Вдигай си краката. Много добре знаеш, че можеш да ходиш и сама, ако пожелаеш.

— Госпожица Деидре чува съвсем добре — прекъсваше я сестрата. — Лекарят каза, че може да чува и вижда отлично.

Веднъж той се опита да поговори с госпожица Нанси, която се носеше по коридора на горния етаж, явно отново вбесена.

— Имало ли е поне някаква промяна в състоянието й? Проговаряла ли е някога… поне думичка?

Тя присви очи към него, кръглото й лице лъщеше от пот, а носът й бе болезнено зачервен в основата от тежестта на очилата.

— Аз пък ще ви питам нещо друго! — рече му. — Кой ще се грижи за нея, когато нас вече няма да ни има! Да не си мислите, че разглезената й дъщеря от Калифорния ще се погрижи за нея? Та тя дори не знае името на майка си. Ели Мейфеър изпраща онези снимки — изсумтя и продължи: — Ели Мейфеър дори не е стъпвала в тази къща от деня, в който се роди бебето и тя дойде да го вземе. Искаше единствено бебето, защото не можеше да има деца, и беше изплашена до смърт, че мъжът й ще я изостави. Той е някакъв голям адвокат по ония места. Знаете ли, че Карл плати на Ели да вземе бебето? Плати й да се погрижи момичето никога да не се върне у дома? Искаше да я махне оттук. Даже накара Ели да подпише документ. — Тя се усмихна горчиво и избърса ръце в престилката си. — Изпрати я в Калифорния с Ели и Греъм, да живее в модна къща в залива на Сан Франциско, с огромна яхта и всичко останало. Ето какво се случи с дъщерята на Деидре.