Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 41

Когато вървеше из Голдън Гейт Парк, Майкъл се възхищаваше на тълпата, която като че допълваше, а не накърняваше красотата на тъмнозеления пейзаж. Хората караха своите разкошни чуждестранни велосипеди по алеите, седяха на малки групички по кадифената трева или пък пред малката естрада и слушаха неделния концерт. Музеите в този град също бяха истинско откровение за него, в тях имаше творби на стари майстори и в неделя бе пълно с хора — хора с деца, които, изглежда, приемаха всичко това за даденост.

През уикендите Майкъл открадваше по няколко часа от ученето, за да обиколи музея „Де Янг“, и да се взира с възхита във великолепната картина на Ел Греко „Свети Франциск от Асизи“, да усети завладяващо излъчване на изпитото лице.

„Нима и това е Америка?“ — питаше се Майкъл. Сякаш бе дошъл от друга страна в свят, който само бе зървал на киноекрана или по телевизията. Не в чуждестранните филми за огромни имения и смокинги, разбира се, а в по-новите американски филми, по телевизионните шоупрограми, в които всичко беше спретнато и цивилизовано.

Тук и майка му бе щастлива, наистина щастлива, така, както не я бе виждал никога. Спестяваше от заплатата си като продавачка на козметика в „Ай Мартин“, както бе правила преди години, и ходеше на гости на сестра си през уикендите, а понякога навестяваше и по-големия си брат, чичо Майкъл — префинен пияница, който продаваше „фин порцелан“ в „Гъмпс“ на Пост стрийт.

Един уикенд те отидоха в старомоден театър на Гиъри стрийт, за да гледат на живо „Моята прекрасна лейди“. Майкъл бе запленен. След това ходеха често на „театърче“ и гледаха прекрасни пиеси — „Калигула“ на Албер Камю, „На дъното“ на Максим Горки и една странна мешавица от монолози по произведението на Джеймс Джойс „Одисеи“.

Майкъл беше омаян от всичко това. Чичо му обеща, че когато открият сезона в операта, ще го заведе да гледа „Бохеми“. Той онемя от благодарност.

Сякаш детството му в Ню Орлиънс не беше съществувало.

Обичаше центъра на Сан Франциско с шумните трамваи и препълнени улици, с голямата евтина книжарница на Поуъл и Маркет, където можеше да стои и да чете до лавиците с часове, без никой да го забележи.

Обичаше сергиите с цветя, на които се продаваха букети червени рози почти за без пари, и шикозните магазини на Юниън Скуеър. Обичаше малките кина, в които се прожектираха чуждестранни филми. Там имаше поне десетина такива. Двамата с майка му отидоха да видят „Никога в неделя“ с Мелина Меркури и „Долче вита“ на Фелини, най-прекрасния филм, който Майкъл беше гледал. Даваха и комедии с Алек Гинес и мрачните, неясни философски филми на Ингмар Бергман от Швеция, и много други прекрасни филми от Япония, Испания, Франция. Мнозина в Сан Франциско ходеха да ги гледат. Изобщо за тях нямаше никакви тайни.

Майкъл обичаше да пие кафе със състуденти в големия, пищно осветен ресторант „Фостърс“ на Сътлър стрийт, да говори за първи път в живота си с хора от Ориента, с евреи от Ню Йорк и с образовани цветнокожи с перфектен английски, с по-възрастни мъже и жени, които бяха откраднали по някоя минута от задълженията си, за да се върнат отново в училище само за да споделят радостта от него.