Читать «Вещиците: Полунощ» онлайн - страница 10

Или пък да вдигне телефона и да се свърже с дъщеря й, стажантката. Накара Ели да подпише документ. На двадесет и четири години тя все пак бе достатъчно голяма, за да научи някои неща, например коя е собствената й майка.

И със сигурност здравият разум му нашепваше да прекъсне медикаментозното лечение на Деидре поне за малко. Ами пълната преоценка на състоянието й? Поне трябваше да направи предложение да бъде направена.

— Просто й слагай инжекциите — каза старият лекар. — Посещавай я за час на ден. Това се иска от теб. — Само че този път от него лъхаше хлад. Стар глупак!

Нищо чудно, че бе толкова доволен, когато един следобед за първи път я посети мъж.

Беше началото на септември и все още бе топло. Когато зави към портала, лекарят видя мъж на верандата до Деидре, очевидно й говореше нещо, ръката му лежеше на облегалката на стола й.

Висок, кестеняв мъж, доста слаб.

Лекарят изпита някакво странно собственическо чувство. Непознат за него мъж при пациентката му. Но беше нетърпелив да се срещне с него. Може би той щеше да обясни нещата, за които жените не искаха да говорят. Със сигурност беше добър приятел. Имаше нещо интимно в начина, по който стоеше толкова близо до нея, в начина, по който се привеждаше към тихата Деидре.

Но когато се качи на верандата, посетителят вече го нямаше. Нямаше никого и в предните стаи.

— Знаете ли, видях един мъж тук преди малко — каза той, когато сестрата се появи. — Говореше с госпожица Деидре.

— Не съм го видяла — отвърна безцеремонно тя.

Намери госпожица Нанси в кухнята да рони грах. Тя се втренчи продължително в него, после поклати глава и брадичката й се издаде напред.

— Не съм чула никого.

Е, не беше ли това пълна идиотщина! Но той трябваше да признае, че наистина го бе мярнал само за миг през мрежите. И все пак беше сигурен, там имаше мъж.

— Само да можеше да поговориш с мен — рече на Деидре, когато останаха сами. Приготвяше се да й сложи инжекцията. — Само да можеше да ми кажеш дали искаш да те посещават, ако това има… — Ръката й бе толкова слаба. Когато вдигна поглед към нея, готов за инжекцията, тя се взираше в него!

— Деидре?

Сърцето му затуптя лудо.

Очите й се извиха наляво и тя се втренчи пред себе си, безмълвна и апатична както преди. И тогава жегата, която той вече бе започнал да харесва, изведнъж стана потискаща. Усети как му се завива свят, помисли си, че ще припадне. Отвъд почернялата прашна мрежа, моравата като че се раздвижи.

Никога през живота си не бе припадал и когато мислеше за случилото се, когато си го припомняше, осъзнаваше, че бе разговарял с мъжа, да, мъжът беше там, не, не сега, но точно си бе тръгнал. Били са по средата на разговора и той бе изгубил нишката, или не — не беше така, сякаш внезапно бе забравил от колко време разговарят и беше толкова странно да говорят така дълго и да не може да си спомни как е започнал разговорът!

Опита се да прочисти главата си и се опита да огледа по-добре мъжа, но какво бе казал той току-що? Всичко бе толкова объркващо, защото тук нямаше никого, с когото да разговаря, никого, освен нея, но той току-що бе казал на кестенявия мъж: „Да, край на инжекциите… абсолютната правилност на това бе отвъд всякакво съмнение, а старият лекар е глупак, да!“ — бе казал мъжът, само трябваше да го послуша!