Читать «Веселият монах» онлайн - страница 2

В тоя гроб не почива светец или мъченик, записан в календара. И в черковните книги няма песен за него. И името му малко се знае. Но бог е приел делото му и с невидими грижи вечно поддържа цветя на гроба му.

В тоя малък гроб, над който се редуват да цъфтят всички цветя от планината, почива младият монах Еникий, наричан някога Веселия монах.

Останал невръстен сирак, отгледан от несвои, той, момче едва на десет години, бе даден за прислужник в току що основания манастир „Света Троица“. Монасите го направиха пастир на козите си, а в празничен ден го посвещаваха в черковния ред и поучаваха божието слово. Повече от времето малкият прекарваше по горите самичък с мълчаливото си стадо, свиреше с цафарата, която си направи самичък, и лежейки на гръб по поляните, гледаше небето, слушаше ударите на малкото си сърце и размишляваше за живота и света, който беше далеч от него. Там той се срещаше с различини животни и привикна с тях, без да се плаши от нещо. Той се научи да подражава гласа на зверовете и птиците така сполучливо, че можеше да повика вълка и заяка. Можеше да събира враните на орляци. Примамваше сърните и тъй мило им говореше, че те идеха при него и взимаха хляб от ръката му. Врабчетата кацаха по раменете и по главата му и се радваха, когато им говореше. Той носеше зърна в торбичката и ги хранеше. Зайчетата идеха при него, изправяха се срещу лицето му и с часове го гледаха. Той укротяваше змиите със свирката си и те пълзеха и се галеха по ръцете му и по шията му, кротки и послушни. Свикваше различни птички от гората и им пееше песни, които сам беше измислил, а те го слушаха благодарни. Знаеше гнездата на гургулиците и носеше храна на майките, когато мътеха. Вълците ближеха ръката му и не закачаха стадото му.

Неизказано бе учудването на старците, когато една вечер видяха, че малкият прислужник прибира козите, а от двете му страни вървеха два едри вълци, които се милваха о колените му.

— Изпъди ги, ти си играеш с дявола — каза му строго игуменът.

Момчето каза нещо на вълците, погали ги и те тичешком се скриха в гората.

Монасите се събраха след вечерня и дълго говориха. Боязън овладя душите им.

— Самият сатана тук има пръст — казваше игуменът. — Или това момче е сам изкусителят, който се е вмъкнал тук да ни погуби.

И решиха благочестивите монаси в полунощ да отслужат бдение и молитви над момъка и да закачат осветен кръст на шията му. Ако той е въплощение на лукавия, да се пукне и да изчезне.

Момъкът със смирение изслуша молитвите и когато му закачиха кръста, целуна ръце на всички и се разплака от умиление. Тогава монасите се убедиха, че душата на момчето е чиста и невинна. И когато стана на двадесет години, подстригаха го в монашески чин и го приеха в братството под името Еникий.

Всеки ден, след вечерня, монасите заедно с новопосветения излизаха по стръмната пътека на полянката върху високите скали на манастира, сядаха там и водеха душеспасителна беседа.

Те бяха се отрекли от всичко плътско и земно и бяха се отдалечили в планинската тишина между манастирските стени на отшелничество и покаяние. С пост, молитви, въздържание и изтощение на тялото си те искаха да възвишат душите си до бога и чисти да отидат в неговите селения. Младият монах Еникий слушаше със смирение поуките им, обръщаше сините си хубави очи към небето и душата му се пълнеше с блаженство, както планината се пълнеше с благоухание от цвета на липите. Както се разхубавяваше душата му, така се разхубавяваше и лицето му. Въпреки постът и въздържанието тялото му стана едро и гъвкаво и от него дишаше сила и здраве. Зачервените му страни, които имаха цвета на препечен пшеничен хляб, се покриха с малка мека къдрава брада, косата му се зави на тъмнозлатни пръстенчета и сините му очи добиха дълбочината на небесния лазур и слънчев поглед.