Читать «Венецът на творението» онлайн - страница 2

АМАРКОРТ

В съзнанието ми като мозайка изплуват фрагменти от този странен период, тъжни и смешни, като в „Амаркорт“ на Фелини.

Как направих ужасен скандал на младата продавачка в кооперативния магазин, която отказваше да продаде хляб на осемдесетгодишна кадъна, самотна и бездетна, вдовица с почти пълна глухота, защото си го поискала на турски, а не на български. Драмата на възродителния процес.

Как пребледнелият от ужас селски училищен директор ме питаше със заекване редно ли е да сложи траурна лента на портрета на съветския държавен глава Андропов или да свали и хвърли портрета след малко местериозната му смърт. Драма на социалистическия реализъм.

Как в оня злокобен майски ден, дълго време след аварията, зави сирената на гражданската отбрана и по нареждане на селските власти, прекарах два часа при плътно затворени прозорци с осемте мърляви и отдавна некъпани деца. Как училищната чистачка миеше двора с маркуч и се хвалеше, че „чистела радиацията“. ДРАМАТА НА ЧЕРНОБИЛ.

В този забравен от Бога край, поне отвреме на време, историята газеше с подковани ботуши. От нея никой не може да се скрие.

Училищен партиен секретар беше Петър Д. — даскал по трудово обучение. На тях партията им измисляше такива синекурни длъжности, за да наблюдават и докладват за държанието на масите. В изпълнение на идеологически указания „отгоре“ той влезе в часа ми по литература да види как се справям с комунистическото възпитание на подрастващите. За наш общ лош късмет преподавах „По жицата“ на Йовков.

„Убаво им приказваш, миче“ — каза ми след часа. „Ама не им показа, колко е убаво при социализъма“.

„Но действието се развива в друго време?“ — възкликнах.

„Трябва да им речеш как Нонка, ако се беше разболяла след 09.09.1944 година щеше да оздравее и да стане ударничка и бригадирка в Текезето“ — поучително размаха пръст проверяващият.

Утайката от десетки прояви на идиотизъм и скудоумие, които бях изтърпяла, изведнъж кипна в главата ми.

„О, махай се“ — изсъсках. — „Няма заради теб да превърна бялата лястовчка на надеждата в безвкусен социалистически бройлер!“

Партийният секретар почервеня като рак и гневно стисна зъби, но за мой късмет в учителската стая имаше поне пет души, които дружно прихнаха. Така и той се принуди да се усмихне, макар и много злобно и накриво.

Ето как аз се отървах от уволнение, а на него лепнаха трайно прякора Пешо Бройлера.