Читать «Великанът вятър» онлайн - страница 2

Великанът чу: гората глухо въздишаше, ожъдняла за влага, уморена за сън. Добрите горски животни, бурените, тревите, буболечките чакаха бялата зимна покривка. Цялата гора, пълна с всякакви чудеса, събираше сили през зимата под снега.

— Хуууу — изръмжа Великанът вятър, — стара, овехтяла гора — такава аз не харесвам! — Погледна нагоре. Небето беше синьо и дълбоко като езеро. Но в него не летяха лястовици, не се стрелкаха мушици и бръмбари. Ставаше все по-студено. Зад един голям облак на изток слънцето се мъчеше да погледне над гората. Златото трептеше по наръбените му краища, но не топлеше. Облакът растеше като космато чудовище и го затуляше.

Тогава Великанът се изправи пред глухата пещера, разпери ръце, отвори големите си очи, развя сивите си коси и задуха с най-студения си дъх:

— Фюууу-хууууу-хууу-ууу…

Цялата черна гора се залюля, замята, забуча. В доловете зашумяха листа, дигнаха се като птичета в небето. Мъховете затрепераха. Засвириха с тънки свирки сините скали от върховете. Заспалият таралеж, свит на кълбо до дънера на стария дъб, уплашено подаде муцуна, сви се от студ отново в бодлите си и се търкулна в дола. Катеричката, която се подаваше от хралупата на дъба, усети ледения дъх на вятъра и се скри в дупката си. Два големи черни орела се издигнаха до тъмния облак. Разпериха широко-широко крилете си, направиха голям кръг по небето и поведоха облака над почернялата гора.

— Фюууу-фюууу — духаше Великанът вятър. Брадата му се мяташе като бяла гръста, заплиташе се в шипките и глогините, омотаваше се в стеблата на високите буки, смиташе сухия лишей по голямата канара, потапяше се в сребърните води на ручея.

Тогава от черния облак, който затуляше слънцето и покри гората, започна да вали сняг. Като бели пеперуди полетяха снежинките, пръснаха се над гората по каменните върхове, навлязоха в доловете, боричкаха се една друга, носеха се на север, на юг, на изток, на запад, падаха по кафявата и почерняла гора.

— Фюууу-фюуууу-фюууу-фюуууу-хууу-у-ууу — духаше разперен над канарата, разсърден и зъл Великанът вятър.

Облакът вече покриваше цялото синьо небе. Орлите бягаха напред към потъмнялата земя — долу, където димяха заводи, белееха се нови градове и се ширеха кооперативни стопанства с дълги постройки, покрити с червени керемиди… Подир орлите летяха, въртяха се, играеха бели-бели снежинки. Засипваха отгоре, отстрани, отляво, отдясно старата гора, затрупваха с преспи доловете, скалите, полянките.

Проточиха се по вейките, по клоните, по дънерите брадати мъхове — от чисто сребро. Дърветата се залюляха като бели гемии. Под тях, дето растяха къпините и глогът, се изгърбиха с посребрена козина северни мечки, лисици, белки. Стана светло като в празник!

Старата баба Костенурка, заровена в горската шума на топло, заспа, свита в костената си черупка, под малкия снежен калпак. Заспа в дупката си, затлъстял от жълъди, и косматият мързелив язовец. Само едрият мъжкар — вълкът — стоеше на ниския рид под гората с наострени уши, загледан надолу в дима на комините, и вятърът рошеше гъстата козина на врата му. А вълчицата, завряна в коренището на бука — гладна и жадна, — ближеше със зачервен език нежния сняг, който се лепеше по посталия й корем.