Читать «Василица» онлайн

Иван Вазов

Василица

Гъстък и напит със спиртна пара въздух царуваше в кафене „Едирне“ на Витошка улица. Ламбите светеха мъжделиво над насядалите около кръглите маси пивопийци. В ъгъла банда цигани свиреха заглушително с дрезгавите си инструменти, под ритъма на които две циганки играеха из ивицата празно място между масите. Тучените им зилове на пръстите с шеметното си дрънчене, сляно с гърма на музиката, произвеждаха една бясна шумотевица, която разпалваше безстидно-сластолюбивите пориви на тяхното кормотресие…

Когато оргията на играта престана, един от пивопийците направи знак и по-младата от играчките дойде и седна при него. Тя бе белисана, червисана, помадосана, с изписани склонени вежди и със синя дамгица на челото — защита от уроки. Една тъпа и дървена усмивка стоеше като замръзнала въз тая отвратителна маска на лицето на баядерката, в която само едните черни очи оставаха естествено и живо нещо там.

Оня, който я повика, на средна възраст човек, с червено, пияно лице, със силно пречупен потен нос, под който висяха мустаци, олигавени от пиво, с оскотено лице и поглед, които ти казваха, че човешкото достойнство е казало вече сбогом на обладателя им, поръча бира за циганката. Тя гаврътна чашата със същата безсмислена усмивка, след като се чука шумно с черпителя си, който взема да й гълчи някакви любезности, на които тя отговаряше с климане и с равнодушно озъртане насам-нататък.

— Василе! — извика един стиснат боязлив глас от вратата.

Черпителят на циганката се обърна сепнато и погледът му стрелна някого при вратата. Там се подаваше сега бледно, кротко лице на млада жена. Като видя, че тя привлече любопитството, внезапен гняв хвърли в кръв лицето му; той скочи от масата, отиде при нея и като я тласна грубо назад, изръмжа:

— Какво дириш тук мари?

— Хай да вървим, Василе — каза жената, като го дръпна за ръка.

Той се изтърва и я замери с един страшен поглед. — Махай се! — и той я затласка в гърдите.

— Пребий ме, няма да си ида: ти ще дойдеш с мене, имаш къща.

— Ти се порази оттука, ти си жена… Какво дириш по механите? Идеш да ме шпионуваш? С циганката зер, на, с циганката!… Ако ме не рачиш такъв, напусни ме… Пилей се!

И той й посочи стълбите.

— Наздраве, Василе! Наздраве! Да живейш ти — викаше му циганката, като вдигаше чашата.

Гледката на тая семейна сцена я докара във весело настроение: тя се изкикоти безочливо и тури на главата си Василевата шапка, останала на масата.

При тая безсрамлива дързост на циганката Василица позеленя и се спусна въз нея с намерение да я удуши. Цялото кафене обърна внимание сега на Василица. Веднага тя се изгуби из вратата, тласната от един тежък юмрук във врата, чу се уплашен вик и плач, последван от бързо тропотене надолу из стълбите.

Когато се намериха на пътя, Васил захвана да я удря немилостиво при напразните й усилия да се изтърве из ръцете му; тя успя да стори това само когато няколко други ръце се намесиха и дръпнаха озверения й мъж. Тя позна в избавителите си двама жандари.

— Върви с нас!

— В участъка! — заповядаха стражарите на Василя, като го уловиха под ръце.