Читать «Василена и господарят» онлайн - страница 2

— Кой? Аз? Аз ли лъжа?

— Ти ами. Да казваш, че ще се ожениш за мене. А имаш жена, жена ти е жива…

Колкото и да беше със замаяна глава от ракията, Захария се пообърка.

— Т.е. как?… Аз казвах, наистина, но то… друго исках да кажа. Исках да кажа, че светът е като колело, върти се. Утре не се знае кой ще бъде жив, кой ще умре. Е, тогаз отде да знаеш, може тъй да се случи, че — всичко е възможно.

— Ето на, пак захвана — каза Василена.

— Не, Василено, слушай. Ела, ела, седни тука. Виж какво ще ти кажа, слушай…

Захария се наведе до ухото и и зашепна. Седнала до него, Василена беше скръстила силните си здрави ръце, гледаше настрана и се усмихваше. Черните и очи лъщяха.

Когато се върна Галунка (тя беше ходила при господарката, при Севастица), Василена и Захария още стояха до прозореца и приказваха. Стъмняваше се. Небето беше още светло, но долу беше тъмно, откъм полето лъхаше влага и мирис на трева. През прозореца Василена видя няколко звезди, чу как на гъсто, многогласно подсвирваха щурци. Всичко беше, както друга вечер. Както друга вечер, щъркелите насреща на саплъка изтракаха и замълчаха. Липсваше само едно: оттатък, из тъмнината, където сега свети една светулка, да се чуе хармоника, да се приближи, приближи и отведнаж пред прозореца да се покаже засмян Велико железаринът. Така биваше друг път. Но Велико вече дохождаше много рядко.

Тъй си вървяха дните. След като беше мълчала дълго време, един ден Галунка каза на Василена:

— Как може дотолкоз да се заблудиш и да се лъжеш? Как вярваш на туй, което ти казва Захария? Дете да е, пак ще разбере, че го лъжат.

Черните очи на Василена потъмняха.

— Оставете ме на мира — сопна се тя. — Аз бъркам ли ви се на нещо? Не искам и вие да се бъркате на мене.

Една вечер — каква тиха, бяла месечина имаше! — из пътя, откъм Сърнено, се зачу хармоника: отначало тихо, глухо, после — по-ясно — ту весело, ту тъжно, криволичи, иде, все по-ясно и по-ясно се чува и — отведнаж замлъкна. Чуха се мъжки гласове, някои заприказваха там, после се скараха, дигна се глъчка. Разтичаха се всички слуги. Казаха, че били хванали крадец, и докараха Велико. Докараха го пред дама. От месечината беше видело като ден. Дойде и Захар и я.

Велико казваше — бяха му взели хармониката и всичко, каквото имаше, — че не е имал никаква лоша мисъл, че е дошел в чифлика да види Василена, дошел е, както е дохождал толкоз пъти.

— А защо ти е тоя нож? Защо ти е тоя револвер? — питаше го Захария. — И не една, а две кутии кибрит! Ти си искал да ме палиш? Искаш да ме убиеш? Аз ще те предам на властта. Негодяй! Разбойник!…

И неочаквано за всички, увлечен в гнева си, Захария плесна с камшика, който държеше, Велика по лицето.

— Не удряй, ей! Бай Захарие! — избухна Велико и се хвърли към Захария, но слугите го задържаха. От лицето му, над едната вежда, потече кръв. Къдравите му коси бяха разбъркани.

Василена беше гледала всичко туй, без дасенамеси, без да каже нещо. Тя се обърна и си отиде, все тъй студено равнодушна. Железарят наведе глава, замисли се и след туй се закле, че в тоячифлик вече няма да стъпи. Захария каза да го пуснат, дадоха му хармониката — оръжието му задържаха — и той си отиде.