Читать «Ванка» онлайн

Антон Павлович Чехов

Ванка

Ванка Жуков, деветгодишно момче, дадено преди три месеца на занаят при обущаря Аляхин, през нощта срещу Коледа не си легна да спи. Като изчака господарите и калфите да отидат на черква, той извади от господарския шкаф шишенце с мастило и писалка с ръждясало перо, разстла пред себе си измачкан лист хартия и започна да пише. Преди да напише първата буква, се озърна няколко пъти плахо към вратата и прозорците, изви поглед към тъмната икона, от двете страни на която имаше лавица с калъпи, и въздъхна на пресекулки. Хартията лежеше на пейката, а самият той беше коленичил пред пейката.

„Мили дядо Константин Макарич — написа Ванка. — И пиша ти писмо. Поздравявам ви с Коледата и ти желая всичко от Господа Бога. Нямам си аз ни баща, ни майчица, само ти едничък ми остана.“

Момчето премести очи върху тъмния прозорец, в който се мержелееше отражението на неговата свещица, и живо си представи своя дядо Константин Макарич, който служеше като нощен пазач у господарите Живарьови. Бе дребничко слабичко, но необикновено пъргаво и подвижно старче на около шестдесет и пет години, с вечно смеещо се лице и пиянски очи. Денем спи в кухнята на слугите или бръщолеви с готвачките, а през нощта, увит с големия кожух, обикаля около имението и чука по клепалцето си. След него, отпуснали глава, пристъпват старата Кащанка и паленцето Виюн, наречено тъй заради черния му цвят и дългото му като на невестулка тяло. Тоя Виюн е необикновено приветлив и гальовен, еднакво умилно гледа както своите, тъй и чуждите, но не се ползва с доверие. Под неговата приветливост и смирение се крие чиста йезуитска ехидност. Никой по-добре от него не умее да издебне сгодния случай и да те захапе за крака, да се вмъкне в ледника или да открадне от някой селянин кокошка. Неведнъж са му претрепвали задните крака, на два пъти са го бесили, всяка седмица го пребиваха до смърт, но той винаги оживяваше.

Сега навярно дядо стои край вратата, жуми срещу яркочервените прозорци на селската църква и като потропва с валенките си, бръщолеви със слугите. Клепалцето му е завързано за пояса. Той пляска с ръце, свива се от студ и като хихика старчески, пощипва ту прислужницата, ту готвачката.

— Да смръкнем малко тютюнец, а? — казва той, като поднася на жените табакерата си.

Жените смъркат и кихат. Дядото изпада в неописуем възторг, залива се от весел смях и вика:

— Дърпай, бива си го!

Дават и на кучетата да смръкнат тютюн. Кащанка киха, върти муцуна и обидено се дръпва настрана. Виюн пък от почтителност не киха и размахва опашка. А времето е великолепно. Въздухът е тих, прозрачен и свеж. Нощта е тъмна, но се вижда цялото село с белите си покриви и струйки дим, които излизат из комините, дърветата, посребрени от скреж, преспите. Цялото небе е обсипано с весело примигващи звезди и Млечният път се откроява тъй ясно, сякаш са го измили и изтъркали преди празника със сняг…

Ванка въздъхна, натопи перото и продължи да пише:

„А вчера ядох пердах. Господарят ме извлече за косата на двора и ме начеса с ремъка за това, че като люлеех детенцето им в люлката, без да ща, съм заспал. Пък през седмицата господарката ми заповяда да изчистя селдата, а аз захванах от опашката, а тя взе селдата и почна да тика муцуната й в лицето ми. Калфите ми се присмиват, пращат ме в кръчмата за водка и ми казват да крада от господарите краставици, а господарят ме бие с каквото му попадне. А ядене няма никакво. Сутрин ми дават хляб, на обяд — каша и вечер — пак хляб, а колкото за чай или чорба — господарите сами си ги лапат. А заповядват ми да спя на коридора, а когато детенцето им плаче, аз хич не спя, а люлея люлката. Мили дядо, смили се, за Бога, вземи ме от тука дома, на село, нямам вече никаква възможност… Кланям ти се до земята и вечно Бога ще моля, отведи ме от тука, инак ще умра…“