Читать «Вайсманист» онлайн - страница 5

Умански беше учил в Брюксел. След революцията се завърнал в родината, започнал работа като лекар. Правилно беше разгадал същността на тридесет и седма година. Бе разбрал, че продължителният му живот в чужбина, това, че знае много чужди езици, свободомислието му са достатъчен повод за репресии; старецът се опитал да надхитри съдбата. Направил смел ход — постъпил на служба в Далстрой, отишъл да работи в Колима, в Далечния север, като лекар, и пристигнал в Магадан като волнонаемен. Лекувал и си живеел. Уви, Умански не взел под внимание универсалността на действащите инструкции. Колима не успяла да го спаси, както не би го спасил и Северният полюс. Арестували го и трибуналът го осъдил на десет години. Дъщеря му се отрекла от врага на народа, изчезнала от живота на Умански, останала само случайно оцелялата снимка върху писалището на брюкселския професор; Присъдата от десет години вече изтичаше. Умански редовно получаваше броя на приспаднатите му работни дни, това живо го интересуваше. Дойде денят, когато Андреев отново бе поканен от професора на чай.

Ожуленото емайлирано канче, пълно с горещ чай, го очакваше. До канчето имаше чаша, истинска стъклена чаша, зеленикава, от мътно стъкло и невероятно мръсна дори за привикналия Андреев. Умански никога не я миеше. Това също беше откритие на професора, негов принос в науката хигиена, принцип, към който той твърдо, настойчиво, с педагогическа търпимост се придържаше през целия си живот.

— При нашите условия мръсната чаша е по-чиста, по-стерилна от измитата. Това е най-добрата хигиена, може би единствената… Разбирате ли?

Умански щракна няколко пъти с пръсти.

— В кърпата има повече инфекция, отколкото във въздуха. Ерго: чашата не трябва да се мие. Моята чаша е староверска, лична. Не бива и да се изплаква — във въздуха има по-малко инфекция, отколкото във водата. Това е азбуката на санитарията и хигиената. Разбрахте ли? — Умански присви очи: — Това откритие е валидно не само за моргата.

Още през четиридесет и шеста година в моргата на болницата след поредното пиене на чай с Андреев и след лингвистичното заклинание, Умански бе зашепнал, почти задъхан, на ухото на Андреев:

— Най-важното е да надживеем Сталин. Всички, които го надживеят, ще оцелеят. Разбрахте ли? Невъзможно е проклятията, които му отправят милиони хора, да не се материализират. Разбрахте ли? Той непременно ще умре от тази всеобща омраза. Ще се разболее от рак или от нещо подобно! Ще оцелеем.

Андреев мълчеше.

— Разбирам и одобрявам вашата предпазливост — каза Умански, вече без да шепне. — Мислите си, че съм провокатор. Аз съм на седемдесет години.

Андреев мълчеше.

— Правилно мълчите — рече му професорът. — Имало е и седемдесетгодишни старци-провокатори. Всичко, е имало…

Андреев мълчеше, възхитен от Умански, без да има сили да надмогне себе си и да заговори. Това механично, всесилно мълчание беше част от поведението, с което Андреев беше свикнал през време на живота си в лагера, живот, изпълнен с много обвинения, следствия и разпити — вътрешни правила, които никак не беше лесно да се нарушат, да се отхвърлят. Андреев стисна ръката на Умански, сухата му, гореща малка старческа длан със силни, горещи пръсти.