Читать «В хотел Бъртрам» онлайн - страница 2

Тъй като беше време за чай, холът бе пълен. Не че той бе единственото място, където можеше да се пие чай. В хотела имаше всекидневна, пушалня (по някакви тайни съображения запазена само за мъже), където огромните кресла бяха от най-фина кожа, две стаи за писане, където можеше да влезете с близък приятел и да си побъбрите спокойно в някое тихо кътче или дори да напишете писмо, стига да искате. Освен тези приятни останки от Едуардово време, в хотела имаше и други места, не съвсем открити, но известни на тези, които ги желаеха. Имаше двоен бар с двама бармани — един американец, който караше американците да се чувствуват като у дома си и им осигуряваше бърбън, уиски и различни коктейли, и един англичанин, който се занимаваше с шери-брендитата и Пим и разговаряше вещо за участниците в Аскът и Нюбъри с мъжете на средна възраст, които отсядаха в Бъртрам за по-сериозни надбягвания. За онези, които пожелаваха, имаше и една стая с телевизор, скрита в далечен коридор.

Но големият хол беше любимото място за следобедния чай. Възрастните дами с удоволствие наблюдаваха кой влиза и кой излиза, разпознаваха стари приятели и коментираха колко са остарели. Американските посетители наблюдаваха омагьосани как титулуваните англичани слизат за своя традиционен следобеден чай. Защото следобедният чай беше нещо типично за хотел Бъртрам.

Беше нещо разкошно. Целият ритуал се ръководеше от Хенри — едър величествен около петдесетгодишен мъж, благ, отзивчив и с изисканите маниери на една отминала епоха, идеалният иконом. Елегантни девойки сервираха под строгия контрол на Хенри. Имаше големи сребърни подноси и сребърни чайници от времето на крал Джордж. Въпреки че не бе оригинален Рокингъм и Дейвънпорт, порцеланът изглеждаше такъв. Чаят беше от най-хубавите сортове — английски, цейлонски, Дарджилинг, Лапсан и т.н. А що се отнасяше до тези, които обичаха да си похапват, те можеха да поръчат каквото си пожелаят и да го получат!

Точно в този ден, седемнадесети ноември, шейсет и петгодишната лейди Селина Хейзи от Лестършир си хапваше вкусни кифлички, намазани с масло с апетита на възрастна дама.

Все пак тя не беше погълната от кифличките до такава степен, че да не поглежда към вратата всеки път, щом вътрешната й част се отвореше, за да пропусне някой новодошъл.

Така именно тя се усмихна на полковник Лъском, мъж с изправена военна осанка и увиснал на врата му бинокъл. Като всички възрастни аристократки, каквато всъщност си беше, тя му кимна повелително и след минута-две Лъском отиде при нея.

— Здравейте, Селина! Какво ви води в града?

— Зъболекарят — отговори лейди Селина малко неясно, като продължаваше да дъвче. — И тъй като съм дошла, сметнах, че мога да прескоча до онзи доктор на Харли Стрийт заради артрита ми. Знаете кого имам предвид.

Въпреки че на Харли Стрийт работеха неколкостотин известни лекари за всякакви болести, Лъском знаеше кого има предвид лейди Селина.

— Помогна ли ви? — запита полковникът.