Читать «В търсене на плът» онлайн - страница 2

Гладът му бе същинско мъчение и това го накара да забрави за лежащите „петна“, да се обърне и да потърси някъде другаде истинска храна.

Чиста храна.

Жива.

Краката му се затътриха по гладките бели плочки на стаята и го поведоха към открехнатата врата. Отвори я и се озова в края на дълъг коридор, по който бяха залепени още много други врати. Пое напред, сред блясъка на луминесцентните лампи. От едната си страна проверяваше с бутане и драскане по металната повърхност на вратите, а от другата току поглеждаше към прозорците, през които прозираха лъчите на вече настъпилата зора. Сградата отвсякъде бе заобиколена от редки иглолистни дървета. Продължавайки да търси, душейки въздуха, той най-накрая откри отключена стая. Не влезе вътре, а само леко подаде глава. Нямаше я миризмата, която търсеше, нямаше нищо, което би могло да го засити. Но ярко осветеното помещение го обърка — сред него имаше десетки квадратни предмети (думата „компютър“ за секунда се образува в мислите му, но също толкова бързо изчезна), някои от които светеха в неприятен за полу-слепите му очи цвят. Имаше и малки стъкленици до всяка една от машините, но той не проумяваше и тях. Това бързо прогони интереса му към стаята и той със сумтене, изразяващо дълбоко разочарование продължи търсенето.

Още повече се настърви.

Липсата на храна вече не го тревожеше, а побъркваше. Не изпитваше гняв, но светът някак го дразнеше с празнотата си.

Коридорът свърши с две разклонения и мъртвецът избра лявото — това не беше инстинкт, нито някакво чудновато шесто чувство, а случайност. Независимо от избора, той някак знаеше, че тук едва ли ще намери това, от което се нуждае — липсата на миризма… на човешка миризма, го принуждаваше да е съвсем безцелен в провлаченото си ходене. Гладът не го отказваше и в това имаше някаква особена глупост — инат, изродил се в гавра с непоносимото съществуване извън света на живите.

Този път коридорът бе много по-къс и откри пред него разширен отсег с гише, дивани, остъклен изход (зад който се прокрадваха силуетите на здрави стоманени решетки), гледащ навън в почти отишлата си нощ. Тук слухът му долови звук, много по-силен от стоновете на вятъра, блъскащ се в прозорците или скърцането на подметките му по пода. Звукът бе човешка реч и той за пореден път се обърка — идваше някъде зад гишето, но от там не улавяше мирис на хора. Всичко тук бе неодушевено — както той самият, така и източникът на звука.

Ръцете му — които досега свободно се клатеха от движенията му и се удряха в тялото му като ненужни костеливи въжета — оживяха и непохватно се изтегнаха напред. От устата му се разнесе глас — деформирана дума, изкълчена от подутия му, сух и напукан език.

— Гха-а-а-х… Гха-а…

Тръгна към гишето. Първо се опита да го прескочи, но вдървените му крака не можеха да изпълнят желанията на повехналия му ум. Драскаше известно време по пластмасата, ноктите му се начупиха, но не поместиха препятствието. Сети се да проследи дължината на гишето, търсейки някакви пробойни и внезапно се озова пред дупка — можеше спокойно да влезе през нея. Това нито го очуди, нито зарадва. Мина и се озова до мястото, откъдето идваше речта. На земята, обърнат настрани и със счупено дистанционно, разпиляно по-встрани, кротко буботеше малък цветен телевизор.