Читать «В търсене на край» онлайн

Стефан Бонев

В търсене на край

Струваше ми се, че и последният трамвай в моята посока е отминал, но стоях и чаках. Гушех се зиморничаво във вдигнатата яка на балтона и гледах върховете на обувките си.

— Защо си тъжен? — гласът бе по детски чист и очакващ отговор. Но не беше дете. Имаше около деветнадесет. Правите й черни коси се вееха игриво на вятъра. Като че ли не чувстваше студа. Защо си тъжен? Повдигнах рамене.

— Слушай, хайде да идем при една моя приятелка. Живее наблизо, в едно таванче. Там е топло. — Тя бръкна в джоба ми и ме хвана за ръката — Има руси коси. Ще ти хареса.

Пред кооперацията ме погледна, като че ли ме виждаше за последен път. После вдигна поглед нагоре.

— Ей там, където свети! Горе има само една стая.

Погледнах нагоре. Наистина светеше. Когато се наведох, чернокосата вече беше изчезнала.

До таванския етаж се стигаше по една разкривена дървена стълба, скърцаща под подметките. Вратата беше леко открехната и през процепа струеше жълтеникава светлина. Почуках. Отвътре се чуха стъпки,шумолене на дрехи и вратата се отвори. Беше по нощница. Не обичам русите жени.

— Влез! Сигурно си изтървал последния трамвай.

Влязох и се огледах. Беше скромно и чисто. Дървена маса, два меки стола и легло.

— Седни! — почти ми нареди тя и се настани на единия стол. Седнах срещу нея.

— Искаш ли лимон? — попита русокосата и се наведе под масата. Оттам извади чиния, лимон и кухненски нож. Започна старателно да реже. Не обичам лимони, но гледайки я в ръцете, започна да ми се събира слюнка. Когато най — после свърши, грабнах няколко резена и ги налапах. Челюстите ми се сковаха от киселото. Погледнах я със свити от скомина очи. Плачеше. Посегнах с ръка към нея, исках да я успокоя.

— Няма нужда. Стой си на мястото! — отдръпна се на стола си тя. После стана, отиде до леглото и гледа известно време в стената зад него. След това въздъхна и започна да го оправя.

— С всеки, който си изтърве трамвая, ли го правиш?

— Пазех ги за теб — отвърна тя, вадейки два нови чаршафа от шкафа в ъгъла. — Отвън ли ще легнеш, или отвътре?

— Все ми е едно! — и легнах отвътре.

Събудих се първи от някакъв слънчев лъч, който блестеше в очите ми. Тя спеше до мен, завита презглава. Отгърнах одеялото. Под него беше чернокосата.

Разтърсих я за раменете. Чернокосата премига няколко пъти, после се отпусна вяло в скута ми.

— Как е, мили?

— Къде е русата?

— Каква руса? Никаква руса не е имало. Сънувал си.

— Имаше, и ти много добре го знаеш. Снощи бях с нея.

— Нищо такова не знам.

Стана от леглото и се протегна. Бих могъл само да мечтая за такава голота.

— Закуската ти е на масата — тя навлече захвърления от русата пеньоар и излезе. Чух прещракване в ключалката. Закусих. Мъчих се да видя нещо през прозореца, но той беше от ония тавански прозорци, през които се виждат само небето и най-много антените на съседните блокове.

Към обяд се върна русата. Беше по-весела от снощи.

— Напазарувах. Сядай да ядем!

Беше хубава, а не обичам руси жени. Опитах се да разбера нещо от нея, но на всички въпроси тя отговаряше уклончиво или мълчеше. Вечерта отново смени чаршафите, а на сутринта за втори път намерих до себе си чернокосата.