Читать «В тъмницата ((Македонски въстаник умирающе в турски ръце))» онлайн

Пейо Яворов

В тъмницата

(Македонски въстаник умирающе в турски ръце)

Вехне младост, чезнат сили под тъмничний мрачен свод, тук в гърдите ми изгнили няма искрица живот. Скоро, зная, ще престане в мен сърцето да тупти; вам — и вам ще край настане, мои пламенни мечти… Ах, мечти!… Родино клета, щастье тебе съм мечтал: твойта волност и просвета беше моя идеал. Тебе гази крак тирански — в твойте дивни широти глас един е — страшен кански плач отчаян там ехти. Там палачът звер е гладен, там золумството цари и… и там народ е страден: мойте братя и сестри. В тебе раснал несвободен, орисията ти зла беше в мене червей злобен зарад мъки и тегла: гледах твоето страданье — бяс ми късаше сърце, чуях твоето стенанье — срам ми палеше лице. Гледах, тъжях… и завета — сладкият священ завет: да умра за тебе клета, стана ми душа и свет. Освети ме дух божествен, кръв по-нова кипна в мен… Чаках веч деня тържествен — в робството последний ден. Чаках… Робското мъченье все цареше: сълзи, пот бе на роба назначенье в окървавений хомот. Чаках… А горите тъмни на злочестата страна, те — синееха се пълни с слава, с чудни имена… И доде денът бурливи след вековна робска нощ за разплатите гръмливи… Килна в мене бяс и мощ. Гръм ехтеше в планините: там въстаналият роб диреше си правдините и нахождаше си гроб. „Там! Там!… Там в горите дето днес е кървава борба, де на знамето развето бляска: «Смърт за свобода!»“ Тъй си думах, тъй с другари ний решихме в нощ една и ни слънцето завари под юнашки знамена… Но не паднах аз в борбата, там не найдох своя гроб; тъй ми е била съдбата — свършвам пленник, свършвам роб. Свършвам с мисъл безутешна: в робство черно йоще трай, след борбата безутешна, родний ми страдален край. В бой въстаник, лев беше, смел, чутовен бе герой, на уста с усмивка мреше, но надви поганский брой. Що би могъл и орела, ако с врани стотна сган влезъл би в разправа смела, сам посреди жалък стан? И кръв много се пролея… Но нима нахалост е? Кръстената с кръв идея по-стремително расте! От кръвта ни жертви редки, жетва славна ще избий; тъй и пролет всяка капка злато чисто в себе крий. В края бащин безвъзвратно мракът ще се разпилей, свободата — слънце златно, там широко ще огрей… Често в нощите досадни, тука в безпросветний мрак, чувства тъжни, мисли ядни в мене будът се рояк. Но измежду тях мечтата пак отскубне се — лети все нататък, към полята, дето майчин плач ехти; сред напразните вълнения, ме нападне дремота, оживлят във рой виденья таз тъмнична пустота… Ти, далеч! Съзнанье болно на тъмничните тегла; — понесе ме леко, волно, сън на своите крила. Между близки и познати пренесе ме бързо той — виждам ги аз вси благати, волни радостни в покой. Вредом виждам друг живота, вредом шум и свобода! Де следите на хомота и на робската съдба? Всъде волно неуморно благодатен труд кипи, а за робството позорно споменът в забвенье спи. Градове светливи, чисти, мирни радостни села, широки — нивя златисти, де пълзят безчет рала… Леко дишам и в гърди ми пламък чуден загори — стане радост за очи ми всеки камъчец дори… Стресна се… Тъмата крие всичко в таз килия — ад; тихо — чуя кат се бие в мен сърцето с злоба, с яд. Тъжно песен меланхолна се навремени извий — стражът дремката неволна с нея иска да надвий. Или жалостно смешенье крито, грозно проечи — клетник някой в отчаянье болките си с рев мегчи. И настръхнат ми космите, бясно се сърце забий, кръв премреже ми очите, страшно свят ми се завий. Пламня в треска, яд ме трови, махня злобно с пътний звон на ръждивите окови се сгласява моя стон… ............................ Свършвам аз… Смъртта ме кани на покой… Пред мен тъмней… Вам проклятие, тирани! Македония, живей!