Читать «В тишината на есенната мъгла» онлайн - страница 2

— И какво? Оставихте го да избяга?

— Неее-е-е! Треснах му една пушка. То се преметна през глава и изчезна в дола. Хайде бе пичове! — викам им. — Гонете го бе, мамка му! Не виждате ли кървавата диря. Половин метър е широка. Долу е в дола! Улучил съм го!… Накрая ме послушаха и слязоха. Наистина го бях улучил. Три съчми бяха минали през сърцето. Голямо добиче беше хе-е-ей. Четирима не можахме да го вдигнем.

Още там го одрахме. Псетията преядоха… Задавиха се с кожата и карантията. На всеки се паднаха по четири кила идеално шарено месце…

— Е, щом е имало месце… Знам една рецепта за задушено с дребен лук. — подхвърли Мончо.

— Пак ще ви кажа, няма ги ония някогашните ловджии… Помня, някога старците от село като тръгнеха на лов, па като се провикнеха… Гърлата им ехтеха като йерихонски тръби. Зеяха и пристъпяха. Де що има дивеч рипаше от страх и побягваше. Обаче, по онова време в ловджилъка имаше морал. Ако някой удареше сърна или заек, слагаше го на поляната в редицата. Всички да го виждат. Редяха дивеча в редичка. А като свършеха, имаше за всеки, по равен дял. Тогава се събираха, я в Караколеви, я в Чомака. Печаха се мръвки и се пиеше вино до тъмни зори. Така беше. А сега? Ако някой ливоса заек, ще го вдигне и ще го скрие горе в клонака. „Нищо не съм ударил“ — казва, а като си тръгнем, ще се шмугне тайно, ще го тури в торбата и хоп по тайните пътеки към село. Егоистичен народ се народи…

— Каква ти е кучката, бе Геле? — Стамен се потри по олисялото теме. Поглади някаква пришка и се ухили.

— Ирландски сетер е, шоколадовокафява с дълъг, бляскав косъм и рязана опашка. Ушите и метат земята. Има страшен нюх. Прасетата ги усеща от километър разстояние. Няма в село такава кучка като нея. Колко хора ми я искаха, пазарят се, луди пари дават, но аз, „Не!“. Казвам им: „Такава кучка се ражда веднъж на сто години!“ Понякога и сам се чудя, откъде има такава стръв към прасетата? Подуши ли ги и изпада в бяс, сякаш миризмата им и действа на нервите.

— Това си е селекционирана раса. И кафява козина има, казваш?

— Като на шоколад „Своге“. И очите и шоколадови. Като те погледне… сякаш те гледа английската кралица. А опашката… На кеф ли е милата, опашката и започва да трепка наляво-надясно с честота десет херца.

— Откъде ги изчисли тия десет херца?

— В техникума съм учил електротехника, бе Мончо. Не ме гледай, че сега съм снабдител. Ще ти монтирам контакт с вързани очи и то под напрежение.

— Вие ловджийте сте много интересно племе. Като започнете да се хвалите не знаете да спрете.

— Така е. Но на мен ми вярвай. Каквото ти кажа си е самата истина.

— Е! Не се заричай де!

— Тая събота един ненормалник, мой роднина, щеше да ме застреля.

— Че как така?

— Стоя си аз до едно чепато дърво и дебна на пусия. Отсреща в един храсталак се бил скрил баджанака, Мито — Мезето. Откъде изскочи пустия му заек не зная. Подрипна току пред краката ми. Майра — кучката ми, се беше запиляла нанякъде. Че като започна онова ми ти Мезе да стреля към мен. Стреля като с картечница. Аз, няма накъде да бягам, скрих се зад по-дебелото разклонение и не мърдам. Край мен пищат сачми, хвърчат цепленки, пада шума… По едно време викнах колкото ми глас държи: „Хей, баджанак! Спри бе, майка му стара. Ще ме претрепеш!“ Оня не чува, продължава да дъни яко. Видях че няма накъде и току се присегнах към чифтето. Думнах два пъти. Като чу гърмежа най-сетне спря. „Ти ли си бил бе баджанак?“ — пита и се хили като олигофрен. „А аз си мисля, че е заяк.“ Та така. Такива са нашите ловджии от село.