Читать «В приемната на болницата» онлайн - страница 2

Още по-тежко бе да се разобличават онези, които донасяха със себе си шишенце с кръв или си разраняваха някой пръст, за да прибавят една-две капки кръв в урината си — да легнат в болницата с хематурия, да останат там поне до утре, поне за седмица. Пък после — каквото е рекъл Господ.

Имаше много такива. Те бяха по-грамотни. Никога не биха лапнали туберкулозна храчка, за да ги хоспитализират. Бяха чували какво са белтъчините, защо взимат урина за анализ. И каква полза могат да имат от това. Месеците, прекарани на легло в болниците, ги бяха научили на много неща. Имаше болни с контрактури — лъжливи — на тях след упойка им изправяха краката или ръцете. А на два пъти контрактурата, срастването, се беше оказало истинско и разобличаващият лекар бе разкъсал живите тъкани, мъчейки се да изправи коляното. Беше се престарал, не беше преценил силата си.

Болшинството бяха с умишлено направени трофични язви — с игла, обилно намазана с газ, се предизвикваше подкожно възпаление. Тези болни можеше да бъдат приети или да не се приемат. При тях нямаше опасност за живота.

Особено много такива, жени, идваха от совкоза „Елген“, а по-късно, когато бе открита специалната златна мина за жени „Дебна“ — с ръчни колички, лопати и кирки, броят на възпаленията в тази мина значително се увеличи. Това беше същата онази мина, в която санитарките бяха съсекли с брадва лекарката, прекрасната възрастна лекарка Шицел, родом от Крим. Преди да отиде там, тя работеше в болницата, но „досието“ й я отведе в мината, на смърт.

Клавдия Ивановна отиде да догледа постановката на лагерната културна бригада, а фелдшерът легна да спи. Но след час отново го събудиха: „Етап. Женски етап от «Елген»“.

Този етап щеше да е с много багаж. Но това бе грижа на надзирателите. Етапът не беше голям и Клавдия Ивановна рече, че сама ще го приеме, фелдшерът й благодари, заспа и начаса се събуди от нечие подбутване, от плач, от горчивите сълзи на Клавдия Ивановна. Какво се е случило?

— Не мога да живея повече тук. Не мога. Ще напусна дежурството си.

Фелдшерът си плисна студена вода от чешмата, и като се бършеше с ръкав, влезе в приемната.

Всички се смееха с цяло гърло! Болните, охраната, която ги бе докарала, надзирателите. На кушетката се мяташе някакво красиво, много красиво момиче. Не беше за първи път в болницата.

— Здравейте, Валя Громова.

— Е, най-сетне да видя един свестен човек.

— Каква е тази шумотевица?

— Не искат да ме приемат в болницата.

— Защо? Тя има проблеми с туберкулозата си.

— Че това е „пръч“ — грубо се намеси нарядчикът. — За нея имаше специално постановление. Забранено е да я приемат. Нали не е спала с мен. И изобщо с мъж…

— Всички лъжат — безсрамно се развика Валя Громова. — Вижте колко са нежни пръстите ми. Вижте петите ми…