Читать «В пенсия» онлайн - страница 2

То бе паднало на земята. Представи си всичко това, докато се навеждаше да го вземе. Представляваше сгънат лист плътна бяла хартия, изписан с черно мастило от мъжка ръка. Лекарят го разгъна и се взря в него, без да може да разчете нито обръщението, нито съдържанието. Налагаше се да си сложи очилата и той си помисли, че Флеърти, портиерът и обслужващият асансьора, може да го види, ако асансьорът внезапно слезе. Естествено Флеърти можеше да помисли, че докторът чете собствената си поща, само че като се има предвид каква беше тя, той никога не я четеше в коридора. Не искаше човекът да си помисли, че чете чуждо писмо. Мина му през ума да му даде писмото и да му опише младата жена, която го беше изпуснала. Вероятно той би могъл да й го предаде? Но поради някаква причина, неясна в момента и за самия него, докторът пъхна писмото в джоба си, за да го занесе горе и да го прочете. Ръката му се разтрепери, а сърцето му се разтуптя със скорост, която го разтревожи.

След като лекарят извади собствената си поща от кутията — нищо повече от няколко медицински брошурки, които държеше в ръката си -Флеърти го качи на петнайсетия етаж. Флеърти сменяше нощния портиер в осем сутринта, а него го сменяха в четири следобед. Беше слаб човек на шейсет години с рядка бяла коса на полуплешивата си глава, който бе загубил част от челюстта си под лявото ухо след две операции на костта. Изчезваше за няколко месеца, после се връщаше, долната част от лявата страна на лицето му хлътваше все повече и въпреки това то не бе неприятно за гледане лице. Макар портиерът да не говореше никога за болестта си, лекарят знаеше, че не е приключил с рака на челюстта, и естествено не му го казваше, но усещаше, когато човекът прикриваше болката си.

Тази сутрин, макар и зает с мислите си, той попита:

— Как е г-н Флеърти?

— Не е чак толкова зле.

— Денят не е лош — каза го, като мислеше не за дъжда, а за писмото в джоба си.

— Чудесен е, екстра — остроумно забеляза Флеърти. Общо взето той се движеше и разговаряше оживено и винаги внимаваше асансьорът да е изравнен с етажа, преди да пусне пътниците да слязат. Понякога на лекаря му се искаше да му каже нещо повече от обикновеното, но не и тази сутрин.

Застана до големия двоен прозорец на хола си, коЙто гледаше към Скуеър, в мрачната февруарска светлина на дъждовния ден и зачете приятно развълнуван писмото, което бе намерил. Бе точно такова, каквото и очакваше. Писмо, написано от баща на дъщеря, с обръщение: „Скъпа Ивлин.“ Онова, което изразяваше след едно нерешително начало, бе недоволството на бащата от начина на живот на дъщерята. Завършваше с поучителни съвети: „Достатъчно си обикаляла чуждите кревати. Не разбирам какво получаваш от това свое поведение. Струва ми се, че вече опита всичко, което може да се опита, Твърдиш, че си сериозен човек, а оставяш мъжете да те използват, кой както си иска. Реална отплата няма, а ако има, тя е временна, докато за тях отплатата е, че са си намерили жена, готова винаги да легне с тях. Знам какво им е отношението и какво говорят на другия ден в обществената тоалетна. Искам да те накарам веднъж завинаги да се отнасяш по-сериозно към живота си. Достатъчно си експериментирала. Най-настоятелно и от все сърце те съветвам да си потърсиш незабавно улегнал мъж с висок морал, който би пожелал да се ожени за тебе и би се отнасял към тебе като към жена, каквато, надявам се, искаш да бъдеш. Не желая да мисля повече за тебе като за скитаща се полупроститутка. Моля те, вслушай се в съвета ми — двайсет и девет години не са шестнайсет.“ Писмото бе подписано: „Баща ти“, а след подписа бе добавено с дребен, четлив почерк: „Сексуалният ти живот ме ужасява. Мама.“