Читать «В мрака» онлайн - страница 5

Очите му се впиха в това видение.

Светлината се движеше, идеше насам. Тя фърляше бледо озарение на стените и свода, що бяха най-близко до нея. Светлината се клатеше и приближаваше. Приличаше на запален фенер. Керов гледаше внимателен.

Халюцинация, коварен блян на смутената му душа! Как можеше да иде това от оня непробит край, през недрата на земята?

Но той зачу и шум от стъпки и сенки на човеци мърдаха.

Той неволно извика:

— Кой е там?

Фенерът бързаше насам и шумът и сенките заедно.

Тунелът се осветяваше по-близко. Керов можа да познае устата на дупката под себе си, останала по-черна.

— Кой е там?

Внезапно, като тикнат от стихийна сила, той припна по тясната ивица земя, останала между дупката и стената, и присрещна ония, които идеха.

— Adèle! — извика Керов в изстъпление.

И Adèle и той се фърлиха един другиму в обятията си.

……………………………………………………

След малко Керов, поддържан от Аделиния баща и от Adèle, водени от един работник с фенер, излизаше на чист въздух. Керов в смущението си бе сбъркал посоката по-рано и търсил изхода в слепия край на тунела.

Той бе стоял шестнайсет часа там.

* * *

— Аз ужасно се уплаших, когато узнахме ненадейно, че бил изкопан кладенец, за който мъжът ми не знаеше. Едно предчувствие за катастрофа ми дойде. Веднага тръгваме посред нощ да го дирим и за голямо щастие навреме стигнахме… — обърна се към мене усмихнато, но с овлажнели очи, младата госпожа Керова, която пътуваше с мъжа си във вагона, в който бях и аз, слушайки през цял час, покъртен, потресния инженеров разказ, предаден тука точно, в не лична форма.

Макар че разказът ставаше на български, който език малко знаеше, младата френкиня сфащаше развълнувана по изражението на очите и по движенията на мъжа си всичките перипетии на приключението, в което тя бе играла съдбоносна роля.

— Аз нали ти казвах, че един небесен ангел ще бди над мене в пещерата? — обади й се с любовна, щастлива усмивка по още бледо лице Керов.

— Заплес! — изсмя се тя, като го тупна галено по бузата.

— Adèle, признай си, ти си виновата за пропадането ми.

— Защо?

— Нали мислех за тебе тогава и ти миришех цветето? — усмихна се той.

— Знаете ли кое ме най-много удивлява, след като изслушах тая ужасна история? — казах аз Керову: — то е, че вашата коса не е сега бяла като сняг!

— И само една минута да се бях забавила — подзе госпожа Керова, — ти беше умрял…

После се обърна към мене с усмивка:

— Вие видите, че такива чудни случайности, невероятни съвпадения, не ги измислюват само романистите, тях ги има и в живота… Извинете, че докачих литературата — изсмя се тя мило.

— Напротив, госпожо, вие й направихте комплимент.

— Станция Лакатник! — извика навън кондукторът.

Влакът спря.

Аз се разпростих дружески с младите съпрузи, слезли на тая станция, и втори път от прозореца на вагона, като потегли влакът, се разкланяхме с госпожа Керова и с мъжа й, който още покуцваше.

София, юли 1901

Информация за текста

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Надежда Владимирова