Читать «В Българска Швейцария (Пътни бележки)» онлайн - страница 2
Алеко Константинов
Някаква си англичанка била казала, че искърската линия била строена от поети. Кой знай! Не желае ли тази англичанка да седне в един трен с тези
Господа управници, защо компрометирахте тази чудесна линия? Беше ли чак дотам необходимо да се похвалите на сръбския крал, че сте проломили Стара планина? Най-сетне добре, похвалихте се на краля, ядохте, пихте, тържествувахте — стигаше ви толкова; но защо поехте линията, защо почнахте експлоатацията, когато всичките инженери ви казаха единогласно, че тази линия още не е готова, че е опасна, че могат да се случат големи нещастия? И ето на, нещастните случки почнаха вече. Обвали станаха вече няколко пъти, няколко пъти се спираше движението, хиляди хора изгубиха вяра в линията и губиха цели дни да чакат по станциите разчистванието на пътя. А това е само началото, чакайте — още какво има да се случва, ако не се свестите и не вземете сериозни мерки! Направете за първо време поне въпиюще необходимото: оставете един локомотив с няколко вагона да може в случай на нужда да циркулира между Мездра и Елисейна, па да не се пресича сношението със София, и нека се постави един телеграфен апарат при Черепишката секция, гдето от ден на ден все повече пътници ще се трупат, нека се избавят тия пътници поне от мрачната неизвестност всред скалите и да знаят кой път да гонят…
Ох, поотлекна ми малко!… А аз бях длъжен, бях задължен да изкажа публично поне частица от оная грозна действителност, която беше накипяла в устата на хиляди пътници и която сам чух да се изрича от устата на стотини неволни арестанти… Не можех да отлагам своя протест на български гражданин и сам пострадавши и да чакам до момента, когато живи ще бъдем погребени заедно с трена — а и нашия трен само един косъм го делеше от такава катастрофа. Ний, всички пътницц, арестувани за Великден в Черепишкия манастир, за да отговяваме с козьо сирене, видяхме как се ронеше цял бряг пред очите ни, на 26-й километър, и се отървахме само с един камък, който разтроши стълбите на последния вагон…
А хубав е наистина; боже, колко е хубав този пусти Черепишки манастир! Извивките на шумящия Искър, притиснат от едната си страна със зелени и разцъфтели лесисти хълмове, препълнени със славеи; от другата страна притиснат от надвиснали разноцветни и разноформени гигантски скали, изпъстрени с пещери, в които се гнездят манастирските стада; по каменаците и сипеите на тези прошарени със зеленина скали весело се катерят и се мятат и припкат акробатите-ярета и дразнят апетита на плавно летящите над скалите орли; към творчеството на природата виждаме вече и делото на човешката ръка: в самото сърце на тези грандиозни скали зее новата незасъхнала рана — тунелът, с красива подковообразна извивка, а сърдитият Искър е обезсилен с разкошния железен на каменни стълпове мост, — и взето всичко, със сгушения и на дъното кацнал манастир заедно, представлява такава омайна картина, за каквато не ви дава понятие ни една от по-лесните и достъпни за разходки около българската столица. И скалите на Милкова ливада са красиви, по върховете им има фигури, силуетите на които в светла лунна нощ би представлявали твърде интересно зрелище, но все пак тия скали много губят при сравнението им със скалите на Черепишкия манастир.
