Читать «Бялото куче» онлайн - страница 2
Дончо Цончев
— Здрасти, земляк — реших да спра при овчаря. — Как е работата?
— Здрасти, здрасти! Па що, работата си е работа. Не е като лежачката.
Той се усмихна. Аз седнах при него.
— Вода ли носиш в тия гюмове?
— Тц. Само у реката че ги разладим. Оти ако са топли, млекото че прокисне.
— Вярно, времето вече си е горещо.
— Оно и времето си е горещо, ама и млекото ич не е ладно. Вечер като ги измузѐме — врело е!
— Сутрин и вечер ли ги доиш?
— Па иначе как?
— И колко горе-долу са всичките? Имат ли триста?
— Па требе да са толко.
— Стотина литра сигур събираш на ден?
— Днеска сто, утре сто и десет, те така.
— Значи триста овце по два пъти на ден ги доиш. И всеки ден. Откъде пръсти за толкова работа бе, човече!
— Е, па иначе как?
— Поне кротки ли са, докато ги доиш?
— Па некои са кротки. Ама има една — че се сдере да рипа, кога я пребараш. Со се столо че те степа на земята! И у котело три пъти че завре ногата…
Извадих цигари, почерпих го и запалихме.
— Ама тия песове са страшни. Същински вълци!
— Тие ли? Тие цета не са цета, да ти кажем. Они са бетер мачки.
— Ааа… Щом си им турил синджири на шиите…
Черното куче лежеше по-настрана; то се надигна и се отдалечи още. Бялото си остана, където си беше.
— Тие синджире съм ги турил, оти на них требе да има по клечка.
— Защо им е клечката?
— Оти ако нема клечка, оно че далдисва по зайците.
— Тоя белият сигурно сам си е свалил клечката. Да не му се мотае.
— Па он друга работа нема.
— Как се казва?
— Сашо.
Като си чу името, кучето мръдна опашка и наведе глава напред.
— Страшен пес е тоя Сашо, не ми разправяй ти. Вълците пред него са като палета!
— Мани го бре! Кога види вуко, оно че се нагньете у колибата при мене! А вуци си има. Не е като да нема. Завчера боснечане…
Овчарят ми разказа подробно не само случката с вълците в село Боснек, но даже и за това, как идвали ловци „софияне“ и как нищо не могли да направят, защото според него те си носели мезетата и ракията, изкарали са му един моабет вечерта и после сладко са си заспали. Накрая заключи за тези ловци софияне:
— Требе и они да са били такива… като моите цета.
— Сигурно — викам. — Ама те, вълците, и без това скоро няма да дойдат. Пък и да дойдат, какво толкоз? Ще сдавят седем-осем овце, голяма работа!
— Он че сдави пет, вуко, па петдесет че се нагньетаю у търнако. Оди после ги найди, да си пропцуеш и младините, и старините… Цета требе за вуко, цета!… Ама сега нема цета.
— Аз така като ги гледам тия твойте псета, виждат ми се лъвове, съвсем сериозно.
— Тц. Нема сега цета. Ей го, кога беше, тамо лежат еленьете, тия, наште цета, минаваю прокуй ньега и ич нече да лавне. У лебо сѐ гледа. И у помията.
Аз се засмях, шопът продължи замечтано:
— Ярловчане имат цета. Нашите са се помияре. Они, ярловските цета, са бетер глистави вуци. С таквие шипльове на гръдите. И мечката от них бега! Па са и учени, тие ярловски цета — нема на човек да далдисва.
— Добре де, защо ярловските ги бива, а пък твоите не струват?