Читать «Бялото куче» онлайн - страница 2

— Здрасти, земляк — реших да спра при овчаря. — Как е работата?

— Здрасти, здрасти! Па що, работата си е работа. Не е като лежачката.

Той се усмихна. Аз седнах при него.

— Вода ли носиш в тия гюмове?

— Тц. Само у реката че ги разладим. Оти ако са топли, млекото че прокисне.

— Вярно, времето вече си е горещо.

— Оно и времето си е горещо, ама и млекото ич не е ладно. Вечер като ги измузѐме — врело е!

— Сутрин и вечер ли ги доиш?

— Па иначе как?

— И колко горе-долу са всичките? Имат ли триста?

— Па требе да са толко.

— Стотина литра сигур събираш на ден?

— Днеска сто, утре сто и десет, те така.

— Значи триста овце по два пъти на ден ги доиш. И всеки ден. Откъде пръсти за толкова работа бе, човече!

— Е, па иначе как?

— Поне кротки ли са, докато ги доиш?

— Па некои са кротки. Ама има една — че се сдере да рипа, кога я пребараш. Со се столо че те степа на земята! И у котело три пъти че завре ногата…

Извадих цигари, почерпих го и запалихме.

— Ама тия песове са страшни. Същински вълци!

— Тие ли? Тие цета не са цета, да ти кажем. Они са бетер мачки.

— Ааа… Щом си им турил синджири на шиите…

Черното куче лежеше по-настрана; то се надигна и се отдалечи още. Бялото си остана, където си беше.

— Тие синджире съм ги турил, оти на них требе да има по клечка.

— Защо им е клечката?

— Оти ако нема клечка, оно че далдисва по зайците.

— Тоя белият сигурно сам си е свалил клечката. Да не му се мотае.

— Па он друга работа нема.

— Как се казва?

— Сашо.

Като си чу името, кучето мръдна опашка и наведе глава напред.

— Страшен пес е тоя Сашо, не ми разправяй ти. Вълците пред него са като палета!

— Мани го бре! Кога види вуко, оно че се нагньете у колибата при мене! А вуци си има. Не е като да нема. Завчера боснечане…

Овчарят ми разказа подробно не само случката с вълците в село Боснек, но даже и за това, как идвали ловци „софияне“ и как нищо не могли да направят, защото според него те си носели мезетата и ракията, изкарали са му един моабет вечерта и после сладко са си заспали. Накрая заключи за тези ловци софияне:

— Требе и они да са били такива… като моите цета.

— Сигурно — викам. — Ама те, вълците, и без това скоро няма да дойдат. Пък и да дойдат, какво толкоз? Ще сдавят седем-осем овце, голяма работа!

— Он че сдави пет, вуко, па петдесет че се нагньетаю у търнако. Оди после ги найди, да си пропцуеш и младините, и старините… Цета требе за вуко, цета!… Ама сега нема цета.

— Аз така като ги гледам тия твойте псета, виждат ми се лъвове, съвсем сериозно.

— Тц. Нема сега цета. Ей го, кога беше, тамо лежат еленьете, тия, наште цета, минаваю прокуй ньега и ич нече да лавне. У лебо сѐ гледа. И у помията.

Аз се засмях, шопът продължи замечтано:

— Ярловчане имат цета. Нашите са се помияре. Они, ярловските цета, са бетер глистави вуци. С таквие шипльове на гръдите. И мечката от них бега! Па са и учени, тие ярловски цета — нема на човек да далдисва.

— Добре де, защо ярловските ги бива, а пък твоите не струват?