Читать «Българка» онлайн - страница 2

Оттатък линията на хълма пак се зачу същото остро и бързо тракане, което отчетливо се отделяше сред всички други гърмежи. Като че се обаждаше някаква зловеща и фантастична птица. Киро се обърна и се вслуша.

— Чуваш ли ги? Те са.

— Кои?

— Картечниците! Чуй: ква — ква — ква! Косят, косят! Ама върви по-скоро, ей там до могилите са. Вода искат, сгорещили се много. Аз бях там.

И някак важно, като човек, който добре разбира от тия работи, прибави:

— Знаеш, туй картечницата е таквоз нещо — без вода не може. Таквоз тънко нещо, пък…

Киро беше готов да разказва още, но тя го остави. Сега вече знаеше къде трябва да отиде, Каруцарят беше бъбрица и голям грешник, обичаше да се хвали и да говори за работи, които нито беше видял, нито беше чул. Той не беше служил войник, надали знаеше какво нещо е картечница и ако беше друго време, тя нямаше и да го слуша. Но сега и Киро изглеждаше, както всички, добър, искрен и тържествено сериозен, Днес поне можеше да му се вярва.

— Там са, до могилите! — викаше той зад нея. — Направо, все направо!

Но Шина не го чуваше. Тя виждаше добре ниските могили — до тях нямаше повече от хиляда крачки. И тя забърза още повече, като се мъчеше да стъпя леко, за да не разлива водата. Високо над нея префуча нещо, като че бързо минаваше тежка птица, замлъкна и веднага се чу тъп и глух гърмеж. Тоя шум из въздуха и тия тъпи гърмежи зачестиха. Вече съвсем близо и непрекъснато, като гръмотевици, ечаха топовете. Задавено и глухо, някъде се разнесе ура. Но всичко тоза тя слушаше като насъне и бързаше. Посред страшния и многогласен шум на битката, тя се мъчеше да долови само тракането на картечниците. Няколко пъти тя ги чу, но сега вече не тъй продължително, както по-рано, а кратко и между все по-големи паузи. Обзе я страх, че няма да свари навреме. И дали ще стигне водата? Може би те са много. Струваше й се, че това са някакви живи същества, трудолюбиви и добри, но капнали от умора и от жажда, губят и последните си сили. „Картечницата е таквоз нещо — без вода не може“ — спомни си тя думите на Кира.

Неочаквано, като слизаше в един малък дол, тя се озова пред много войници и коне, натрупани на купчина, като че бяха потърсили убежище от буря. Конете бяха натоварени с малки зелени сандъчета, други сандъци имаше на земята и войниците бързо изваждаха от тях някакви дълги ленти, прилични на патрондаши. Войниците работеха трескаво и унесено, но като видяха жената, спряха и се изправиха.

— Вода! — извикаха едновременно няколко гласа.

— Но Шина искаше да се увери, че е стигнала дето трябва.

— Момчета! Тука ли са туй… картечниците?

— Па ние сме! — отговориха едновременно всички. И в тия погледи, устремени в нея, имаше и радост, и учудване.

Шина сне кобилицата. Откъм могилите тичешком се спусна един войник. Лицето му беше загоряло, очите трескаво горяха, по бузите му се чернееха лъкатушни вадички от засъхнала пот. Той беше рус, тънък и хубав момък.

— Кой донесе водата? — попита той. — Ти ли, бульо? Браво! Още малко — и нямаше да можем да стреляме. Много се сгорещиха…