Читать «Бурятска приказка (Бурятска приказка)» онлайн - страница 3

На другия ден хан Санад отново повел народа си на път. Дълго вървели. Най-после дошли до една безводна равна земя. Тя била толкова обширна, че накъдето и да погледнеш, краят й не се виждал. В нея нито храсти, нито тревичка растели. Жаждата замъчила и хора, и добитък, ала никъде не срещнали нито река, нито поне изворче.

Ханът разпратил на четири страни съгледвачи да дирят вода. Всички се върнали уморени и казали, че навред, докъдето стигнали, видели само нажежена, попукана от жажда земя.

Изплашил се народът: какво да направи; та да се спаси от страшната смърт.

През нощта Църен отишъл при баща си. Старецът пак го попитал:

— Защо си тъй нажален, сине?

— Страшна смърт ни чака, тате. Това е последната глътка вода, която запазих за теб. Никъде на тая земя няма ни река, ни изворче.

Старецът му рекъл:

— Отвържи една тригодишна крава. Пусни я сама да върви, накъдето си ще, а ти тръгни подире й. Там, където тя се спре и почне да души земята, копай и ще намериш вода.

Рано преди изгрев Църен отвързал една тригодишна крава и я пуснал да върви, накъдето си ще. И тръгнал подир нея. С наведена глава тя заскитала насам-натам. Накрая кравата се спряла на едно място, почнала да сумти шумно, да души земята и да рие изсъхналата пръст.

Църен извикал неколцина мъже и им рекъл:

— Елате дружно да копаем! Тук ще излезе вода.

Всички се заловили за работа. Дълго копали вкаменилата се от пека земя. Когато изкопали дълбока дупка, от дъното й бликнала студена вода.

Напили се и хора, и животни; свестили се, развеселили се.

Хан Санад повикал Църен и го попитал:

— Как можа да намериш извор в това безводно място?

Момъкът отвърнал:

— Намерих го по различни белези.

Ханът повече не го разпитвал.

След като всички добре си починали, продължили своя труден път. Много дни вървели, прекосили безкрайната пустиня, навлезли в една гориста планина. Тук решили да нощуват. Разпънали шатрите, запалили огньове. През нощта рукнал пороен дъжд и угасил всички огньове. Помъчили се людете да запалят отново огън — напразно. Праханта се била навлажнила.

Три дни валял дъжд. На четвъртия някой забелязал как далеч, на една височина, мъждука светлинка. Хан Санад заповядал начаса няколко души да отидат там и да донесат огън.

Затичали се пратениците да изпълнят ханската повеля. Изкачили височината и намерили под една елха голям огън, край който седял и се греел ловец. Всеки взел по една запалена главня, ала докато я занесе при хана, дъждът я угасял. Връщали се на няколко пъти напразно: никой не можел да опази главнята от дъжда. Разлютил се хан Санад, обезглавил пратениците и изпратил други. Но и те изгубили главите си.

Църен не дочакал да му вземат главата, ами отишъл при баща си:

— Тате, твоята мъдрост избави народа ни от две беди. Научи ме сега какво да сторя, че да донеса огън — да се сгреят людете и да се спасим от гнева на хана.

Бащата рекъл:

— Не бива да носиш запалена главня — дъждът ще я намокри и угаси. Вземи едно гърне, напълни го с въглени и го похлупи. Така ще можеш да опазиш огъня.