Сред тайните на тъмни векове,с търпение велико прикован,забил в лазура поглед замечтан,стои Везувий и в гърди ковезаканата на гневен великан.И призори по каменната гръд,по голите замислени скали,надвисват сини есенни мъгли,като души, залутани без път,и с тях скръбта си бурна той дели.А в черни нощи блесне ли Помпейс безумни и разгулни празненства,Везувий дигне троснато глава,в гърди му гневен трепет се разлей,но стихне той след миг и занемей!Отронят само каменни гърдивъздишка глуха в тягостната нощи ехото на страшната й мощв празнуващите зали се вестисмеха и оргиите да смути.А сред оргии безумнитъне празничният гради всенощно в зали шумниблика вино и разврат.Мраморните колонадизнаят всеки тъмен гряхи безстидните насладисякаш сплитат се по тях.Вечер в пясъчни аренигладиаторският мечвърху братята рожденишепне смъртоносна реч.И тълпите са честити,щом настръхналия лъвжаждата си с кръв насити —с топла человешка кръв.Но по белите туникичерен знак е начертан —над тълпите многоликидебне огнен великан.И ето веднъж великана настръхнаи мълния блесна по гневния лик;студена струя от смущение лъхнаи трепнаха залите в ужас велик.И с грохот страхотен Везувий разтресемогъщите стави на каменен стани трепетът странен за миг се понесеот сграда на сграда кат гост непризван.„Везувий, Везувий!“ — ведно възридахасмутени и бледи мъже и жени.„Везувий, Везувий!“ И смъртна уплахасърцата безгрижни за миг вледени.Настръхнал в своята велика злоба,Везувий — в пурпур озарен,разкъсал свойта пламнала утроба,разлива огнената си прокобаи тътне в своя гняв свещен:„На своите плещи търпях с годинипозорен гнет и скверен смях,вий, синове на прашните долини,в разврат посред уханните градинипразнувахте вседневния си грях.На празненства и оргии безстиднине стихваше стаканен звън;жреци, девици и патриции видниосмиваха с делата си обиднипривидния ми вечен сън.А знаехте, че всичко тук живеечрез моята смирена гръд:житото, розите край светлите алеи,виното, в пиршествата ваши що се лее,и вашата престъпна плът.Безумци, имах много мощ в гърдите,а все пак роб бях аз на вас;родени тамо доле — в низините,за вас невнятни бяха висинитеи ужаса на вечната ми власт!Но в своя гняв на пепел ще обърнакумирите на жалкия ви храм;от мъртвите ви зали ще извърнааз поглед и тълпите ще обгърнас победния си смъртен плам!“И над каменния гребен бликва пламъка вълшебени разлива се, извива, като златокървав флаг,великана, разсвирепил се, обсипва с дим и пепелулици, площади, сгради, засенени с черен мрак.Блесне, стихне, сетне светне в пламъците многоцветнии развее, разпилее пара, пепел, гръм и дим,а тълпите бледолики къмто градските портикихукват, трупат се и чупят пръсти в плач неутешим.Рухват тежки колонади и възпламналите сградистенат, съскат и разпръскат многохилядни искри;вред тъмата се сгъстява, каменен дъжд загърмяваи вулкана със закана блясва, трясва и гори.И за празник смъртночуден, смело към града безлюденстъпва хищна Смърт сред пищно тържество извила стан:ето огнената лава тьтне, святка, наближаваи чрез нея гибел лее разгневений великан.В пустите улици с пурпурни гривибликат пламтящи вълни;лавата лее се, жежка, бурливав черен дим и съсипни.Тук-там прониже пожар тъмнината,блесне рубинен език,глухо понася се стон в пустотатаи занемее след миг.Край бреговете тълпи изумениблъскат се с ужас и рев,пред тях морето вълнува се, пенив своя величествен гнев,зад тях Везувий настръхнал изправясвоята огнена мощ —ярки потоци от бликнала лавагреят в злокобен разкош.Могъщ и метежен, сред мрака безбрежен,Везувий победно гърми,той властно обхваща града и разпращапламтящи червени вълни.И сграда след сграда във хаоса пада,вълна я залива след миги в черната бездна на вечер беззвезднаизчезна последния вик.