Читать «Брит-Мари беше тук» онлайн - страница 2

Момичето, изглежда, отново се кани да отвори устата си, затова Брит-Мари я прекъсва:

– Много ли ще ви затрудня, ако поискам нещо, върху което да си оставя чашата за кафе?

Казва това с характерната интонация, която Брит-Мари използва, когато ѝ се налага да призове цялата си добронамереност, за да нарече една обикновена пластмасова чашка „чаша за кафе“.

– А? – изтърсва момичето от другата страна на бюрото, сякаш чашите могат да се оставят където и да било, просто така.

Брит-Мари се усмихва възможно най-социално.

– Забравихте да ми дадете подложка. Не искам да оставя следи по бюрото ви, нали разбирате.

Момичето от другата страна на бюрото като че ли не разбира ползата от подложките. Или от порцелана. Или, като стана дума, от огледалата, отбелязва Брит-Мари, съдейки по прическата ѝ.

– А, няма проблеми, просто я остави ей тук – казва момичето равнодушно и посочва едно свободно кътче върху бюрото.

Сякаш животът е толкова прост. Сякаш няма значение дали човек ползва подложки, или подрежда кутията за прибори правилно. Момичето почуква с химикалка по листа, при полето за „Постоянен адрес“. Брит-Мари издиша крайно търпеливо, така че дори не се получава въздишка.

– Чашите за кафе не се оставят просто така върху масата. Иначе остават следи, разберете.

Момичето оглежда повърхността на бюрото, която изглежда сякаш малки деца са опитвали да ядат картофи от нея. С вили. В тъмното.

– Няма проблеми, бюрото и без това е толкова захабено и надраскано! – усмихва се тя.

Брит-Мари крещи вътрешно.

– Естествено, не сте се замисляли, че това може да се дължи на факта, че не използвате подложки – констатира тя.

Казва го много грижовно, разбира се. Изобщо не звучи „пасивно-агресивно“, както веднъж казаха децата на Кент, мислейки си, че тя няма да ги чуе. Брит-Мари всъщност не е пасивно-агресивна. Тя е грижовна. След като чу децата на Кент да я наричат пасивно-агресивна, следващите няколко седмици тя се държа особено грижовно.

Момичето от Агенцията по заетостта изглежда малко напрегнато. Масажира веждите си.

– Така... значи, името ти беше Брит, а?

– Брит-Мари. Само сестра ми ме нарича Брит – поправя я Брит-Мари.

– Само ако можеш да... попълниш документа. Моля – моли се момичето.

Брит-Мари хвърля един поглед на листа, който изисква от нея да удостовери коя е и къде живее. Нужно е прекомерно количество канцеларска работа, за да бъдеш човек в днешно време, такова е твърдото убеждение на Брит-Мари. Направо е абсурдно през колко бумащина трябва да преминеш, за да те приеме обществото.

Накрая тя попълва неохотно името, личния си номер и номера на мобилния си телефон. Оставя полето за постоянен адрес празно.

– Какво образование имаш, Брит-Мари? – разпитва я момичето.

Брит-Мари стиска здраво ръчната си чанта.

– Бих искала да ви информирам, че съм изключително начетена – информира тя.

– Но нямаш формално образование? – пита момичето.

Брит-Мари издиша много рязко през носа. Това не е изсумтяване, разбира се. Брит-Мари не е от хората, които сумтят.