Читать «Бракът — точна наука» онлайн - страница 3

— Знаменито! — възкликва той. — А сега, щом съвестта ти е вече спокойна и стръвта е подръка и налице, можем да започнем риболова.

И ние пуснахме нашето обявление във всички вестници, разпространявани в този край. Едно беше напълно достатъчно. Ако бяхме разширили рекламата, щеше да се наложи да наемем толкова чиновници и трайно накъдрени глави, че шумът от джвакането на дъвките би обезпокоил господин министъра на пощите.

Внесохме в банката две хиляди на името на госпожа Тротър и й дадохме книжката, за да я показва, ако някой постави под съмнение честността и почтеността на нашето предприятие, Знаех, че на госпожа Тротър може да се разчита и че не е опасно да внесем тия пари на нейно име.

Това единствено обявление ни създаде такава работа, че по дванайсет часа на ден не вдигахме глава и отговаряхме на постъпващите писма. А на ден идваха по сто. Аз и не подозирах, че в страната има толкова много нуждаещи се, но с широки сърца мъже, преливащи от желание да се сдобият с една симпатична вдовица и да поемат бремето на грижите за нейните пари. Повечето от тях признаваха, че нямат пукната пара и ся безработни и се оплакваха, че никой не ги разбира, но всички бяха убедени, че разполагат с такива запаси от любов и разни мъжки качества, че вдовицата ще направи най-големия удар в живота си, ако се възползува от тези запаси.

Всеки клиент получаваше отговор от бюрото на Питърс и Тъкър, с който биваше уведомяван, че вдовицата е дълбоко впечатлена от неговото искрено и интересно писмо и че тя го моли да й пише по-подробно и да приложи една своя снимка, ако това не го затруднява. Освен това Питърс и Тъкър уведомяваха клиента, че за да предадат второто писмо на красивата вдовица, е необходимо да получат хонорар от два долара, приложен в самото писмо.

Виждате колко прост и красив беше нашият план. Около деветдесет процента от тези доморасли благородници успяваха да се снабдят някак с по два долара и да ни ги изпратят. В това се състоеше и цялата работа. Е, ние с Анди се поозорихме и дори взехме да се оплакваме — лесно ли е цял ден да отваряш пликове и да вадиш долар по долар от тях?

Имаше и такива клиенти, не много наистина, които се явяваха лично. Ние ги препращахме на госпожа Тротър и тя вършеше останалото. Само трима-четирима от тях се върнаха в бюрото, за да си поискат пари за връщане. Когато започнаха да пристигат писмата от най-затънтените краища, ние с Анди взехме да вадим от тях по двеста долара на ден.

Един следобед, когато работата беше в пълен разгар и аз скатавах банкнотите от по един и два долара в цигарени кутии, а Анди си подсвиркваше „Няма за нея венчален звън“, неочаквано се изтърси някакво човече и взе да оглежда стените, сякаш беше попаднало на следа от изгубена картина на Гейнсбъро. Щом го видях, светнах от гордост, защото работата ни беше тип-топ и той нямаше за какво да се хване.

— Както виждам, днес имате голяма поща — каза човечето.