Читать «Боян Пенев и Пенчо Славейков» онлайн - страница 3

Само така може да се обясни авторитетът на П. Сл. като „най-голям български поет“: благодарение смешението на поета със силния човек; смешение, на което е естествена жертва и Б. П. — Пенчо можеше да се наложи като голям „художник“ и „поет“ само у едно племе — като българското, — което до вчера е лежало 500 години под ярем и главната психологическа черта на което е раболепието, свойството да робува. Така писателската слава на П. Сл. почива не на художествената ценност на стихотворенията му, а на раболепието, на духа на подчиненост у българина — подчиненост пред индивидуалната сила на личността. За поет у П. Сл. не може да се говори, а още по-малко за художник; но може да се говори за силна личност, за властна индивидуалност — дори за много силна личност, за много властна индивидуалност. Знае се: Пенчо заявяваше всичко с твърдост, с непоколебимост, с упоритост — повелителна упоритост, която налага всичко: безспорно, той беше като индивидуалист един голям българин. Но трябва ли това да ни заблуди, че той беше един голям поет; трябва ли това да ни попречи да определим в какво собствено лежи истинското значение на П. Сл.? Дали в поезията му, или в критиката му, или просто в забележителната му индивидуалност?

Значението на П. Сл. за българ. литература лежи в критиката му — в упоритата критическа борба за по-висшо схващане на изкуството, която той води цял живот — независимо от това, дали неговото схващане на изкуството бе идеално, независимо от това, че той нямаше средства да отрази в поетическо дело своите естетически схващания.

Значението на П. Сл. като силна индивидуалност за българския живот е също тъй огромно. Той беше борец — и ни показа какво значи да се бориш за една идея.

Но погледнем ли поета и неговото поетическо дело — колко гол е въпросът на Боян Пенев, дали до днес в нашата поезия е създадено нещо по-ценно и по-значително? Безспорно! Достатъчно е да посочим: само поетическото дело на Яворов! Делото на Яворов е жив творчески вулкан, стихия, оригинална и неудържима, докато делото на П. Славейков от „Епически песни“ до „Кървава песен“ е сякаш дело на естет, който се е мъчил да илюстрира с дело, с примери своите естетически твърдения. Затова Яворов е спонтанен — Пенчо е правен; Яворов е композиция — Пенчо е комбинация; Яворов е образец — Пенчо е пример; Яворов е поема — Пенчо е христоматия с примери.

Послесловът на Боян Пенев към „На Острова на блажените“ не е нищо повече от голи гръмогласни хвалби, за да трябва да се оборва повече. Засега толкоз. Важното тук е само сляпото поклонение пред авторитета, поклонение, за което са способни само рабските души, лишени от собствена сила, от собствено схващане, от каква да е собствена мисъл, неспособни изобщо за каква да е оценка. Това е проф. Боян Пенев. И такъв един човек, такъв един критик играе роля в българската литература?! Нещо повече дори: роля на ментор в българ. литература!? Това е възможно само в българ. литература! Само в българската литература е възможно менторство на професор без индивидуалност; само у нас е възможно професор да бъде председател на „Писателски съюз“; само у нас е възможно професор да редактира някакъв литературен лист „Развигор“… Но този последният е особена глава от книгата на неразбориите в българ. литература — главата на съвсем излишните. Да премина ли още сега от болното къщно животно към зверилницата на „Развигор“, дето вие един Вакарелски вълк и една Месопотамска хиена, единствените две диви животни, които не могат никога да бъдат опитомени? — вълкът и хиената.