Читать «Бостънци» онлайн - страница 5

Базил Рансъм беше млад мъж с превъзходен интелект, който прекрасно съзнаваше колко ограничен е досегашният му опит. Стараеше се да избягва прибързаните обобщения, но вече беше направил няколко такива, ценни за нов член на нюйоркската адвокатска асоциация, който си търси клиенти. Според едно от тях най-простичкото възможно разделение на човешките същества беше на такива, които приемат всичко присърце, и на такива, които приемат всичко лековато. Той много бързо прозря, че госпожица Чансълър е от първата група. Беше изписано на нежното ѝ лице толкова ясно, че той изпита към нея смътна жал още преди да разменят няколко думи. Самият той по природа гледаше леко на всичко. Напоследък беше станал по-рязък, но само след известен размисъл и когато бе притиснат от обстоятелствата. Обаче тази бледа млада жена със светлозелени очи, остри черти и нервно поведение беше видимо мрачна – ясно беше като бял ден. Клетият Рансъм установи мислено този факт, сякаш прави огромно откритие, но всъщност никога преди не беше се чувствал толкова "беотийски" невеж, колкото в онзи момент. Изводът, че госпожица Чансълър е мрачна, не доказваше абсолютно нищо важно. Същественото във връзка с нея се криеше отвъд този факт. Защо беше мрачна и защо чувствителността ѝ беше толкова типична? Рансъм с огромно удоволствие би поровил достатъчно назад в миналото, за да намери обяснение на тази загадка. Повечето му досегашни познати жени имаха благ нрав като него и много рядко проявяваха особеността, която той долови у сестрата на госпожа Луна и заради която веднага я съжали. Харесваха му такива жени – да не мислят много-много, да не се чувстват отговорни за световните съдбини, както извън всяко съмнение се чувстваше госпожица Чансълър. Просто да са въздържани и пасивни, да се интересуват от домакинството и да оставят обществения живот на по-силния пол! Рансъм беше доволен от разбирането си за това решение на проблема, но нека напомня, че той идваше от дълбоката провинция.

Не беше формулирал тези съображения толкова недвусмислено, колкото ги представям тук; те намираха обобщението си в смътното съчувствие, което личността на братовчедка му предизвикваше у него, придружено от разумна неохота да я опознае по-добре, колкото и очевидно да бе, че тя вероятно е забележителна личност. Жал му беше за нея, но веднага прозря, че никой не бе в състояние да ѝ помогне – и точно безнадеждността я правеше трагична. Не беше тръгнал да търси късмета си далеч от изостаналия Юг, за който все още скърбеше в сърцето си, за да търси трагедии; поне не желаеше да се натъква на тях извън кантората си на Пайн Стрийт. Наруши мълчанието, възцарило се след излизането на госпожа Луна, като произнесе една от своите вежливи тиради, към които все още имаха слабост южняците, и вече разговаряше доста непринудено с домакинята си. Макар да я определи като безнадеждна, тонът му разсея стеснителността ѝ. Огромното ѝ предимство беше (с оглед на попрището, което си беше избрала), че при определени обстоятелства тя внезапно се одързостяваше. Олив Чансълър се успокои от откритието, че посетителят ѝ е особняк – съдейки по начина, по който говори той, явно не бе никак чудно, че се е сражавал на страната на Юга. За пръв път срещаше толкова екзотична личност, а тя открай време се чувстваше непринудено в присъствието на особняци. Обикновените неща я изпълваха с безмълвна ярост, което беше естествено, тъй като според нея почти всичко обикновено беше порочно. Вече никак не ѝ беше трудно да го покани да остане за вечеря – надяваше се Аделайн да му е предала съобщението ѝ. Беше горе с Аделайн, когато донесоха визитната му картичка, и тя усети прилив на неочаквано и необичайно вдъхновение да му го предложи с такава безпрецедентна (за нея) любезност; нищо не беше толкова чуждо на нрава ѝ като това да обядва или да вечеря сама с непознат господин.