Читать «Бостънци» онлайн - страница 235

Базил Рансъм още от онзи ден в Ню Йорк имаше предимството, че е дръпнал струна, която още трептеше, затова не е трудно да си представим, че той не пропускаше да се възползва от него. Беше запалил нова светлина в съзнанието на Верена и беше направил мисълта да се отдаде на един мъж по-приемлива за нея, отколкото да се отдаде на каузата си. Освен това намери начин да задълбочи това убеждение у нея, да стъпче в прахта знамето, което тя развяваше преди. Той се намираше в много необичайно положение – осъществяваше обсадата си с вързани ръце. Тъй като беше длъжен да смести всичко в един час дневно, Рансъм реши, че трябва да се ограничи до основното. А то беше да ѝ покаже колко много я обича и после да я притиска, неизменно да я притиска. Странно беше да се навърта покрай къщата на госпожица Чансълър, без да може да влезе, и съжаляваше, че не може да види отново госпожица Бърдзай, пък и често нямаше какво да прави сутрин и вечер. За щастие, си носеше много книги (стари томчета, купени от будките в Ню Йорк) и реши, че щом не може да се възползва от нещо повече, ще се задоволи с нещо по-малко. Понякога сутрин се срещаше с доктор Пранс и двамата доста плаваха заедно. Тя беше запалена по лодките и по риболова, затова двамата излизаха заедно в залива, пускаха въдиците си и наговаряха чудовшцно количество ереси. Тя се срещаше с него, както и Верена, "сред природата", само че по различен начин. Рансъм страшно се забавляваше с отношението ѝ и не виждаше какво на света би могло да я накара да трепне. Тя никога не се сепваше и не показваше изненада, държеше се така, сякаш приема всичко странно за нормално, не издаваше, че е запозната със странното положение на Рансъм, с нито една дума не показваше, че е забелязала яростта на госпожица Чансълър и че Верена излиза всеки ден на среща. От поведението ѝ човек би заключил, че е съвсем естествено Рансъм да седи на оградата на километър от къщата, както и в някой от люлеещите се столове на задната веранда на госпожица Чансълър. Единственото, което младият мъж не харесваше у доктор Пранс, беше впечатлението, което тя създаваше у него (и той не разбираше как се прокрадва от пролуките на нейната сдържаност), че смята Верена за незначителна. Тя гледаше иронично на почти всяко ухажване. Не след дълго му се изясни, че докторката не вижда нищо чудно в празноглавието на жените, след като въпреки всичките им недостатъци са способни да накарат мъжете да седят по оградите и да ги чакат. Доктор Пранс го увери, че госпожица Бърдзай не забелязва нищо, че от няколко дни е изпаднала в нещо като вцепенение и изобщо не знаела дали господин Рансъм е някъде наблизо. Сигурно мислела, че се е отбил само за ден и после е заминал, най-вероятно за да се зареди със сили от госпожица Тарант. Понякога, когато погледнеше към него в лодката, потънала в дружелюбно мълчание, докато чакаше рибата да клъвне (ликуваше, когато това стане), тя добиваше дяволски проницателно изражение. Когато Рансъм не се пържеше до нея (нямаше нищо против масачусетското слънце), той се скиташе по пасторалния полегат склон над брега. Винаги носеше книга в джоба си, излягаше се под шумолящите дървета, чакаше и обмисляше какво да каже на Верена при следващата им среща. В края на втората седмица беше успял (така поне вярваше той) да постигне много повече, отколкото се беше надявал, защото сега момичето като че ли гледаше много по-лековато на така наречената своя "дарба". Всъщност той се изуми на лекотата (както самата тя подметна веднъж), с която Верена отхвърли дарбата си и се отказа от мисълта, че е нещо полезно и безценно. Той точно това искаше от нея, но фактът, че саможертвата ѝ струваше толкова малко, доказваше правотата му и ясно показваше, че за да бъде щастлива, не се налага Верена да посвети половината от живота си, дърдорейки (независимо колко хубаво) пред публика. Въпреки това Рансъм си мислеше, че като компенсация на саможертвата ѝ трябва да се държи изключително мило с нея през следващите години. През първата седмица от посещението му в Мармиън тя му зададе въпрос, който засягаше точно тази тема: