Читать «Бостънци» онлайн - страница 111

Все пак музиката не беше най-голямата им радост, защото имаха още две развлечения, на които се отдаваха не по-малко пламенно. Едно от тях беше компанията на старата госпожица Бърдзай, с която Олив се срещаше по-често през тази зима, отколкото преди. Стана ясно, че нейната красива и продължителна кариера наближава края си, че неспирната ѝ и сериозна работа приключва, че старомодните ѝ оръжия са строшени и изгубили блясъка си. Олив искаше да ги окачи като почитани реликви от една търпелива битка и изглежда точно това правеше, като караше клетата женица да разказва за своите сражения – никога бляскави и величави, а скромни и прахоснически героични, – да си припомня личностите на своите съратници в битката, да показва медалите и белезите си. Госпожица Бърдзай съзнаваше, че ползата от нея е изчерпана. Тя все още се преструваше, че работи за непопулярни каузи, ровеше за някакви листове в паметната си торба и си въобразяваше, че има важни срещи, все още подписваше петиции, присъстваше на конвенции, казваше на доктор Пранс, че само да я приспи, ще доживее да види с очите си многобройни подобрения. Боледуваше и беше изтощена, и погледът в миналото я радваше почти колкото погледа към бъдещето (невероятна аномалия за госпожица Бърдзай). Вече се оставяше да я глезят приятелките ѝ от по-новото поколение. Имаше дни, в които ѝ се искаше само да седи пред огнището на Олив и да бъбри за някогашната борба, да усеща със смътно удоволствие – физическото блаженство на госпожица Бърдзай никога не беше особено отчетливо, – че краката ѝ не са мокри, че не е изложена на течение, както често става на слабо посетените събрания, че не зависи от трамваите, които най-вероятно ще пристигнат препълнени. Изпитваше и задоволство не само че е пример за подражание на тези млади животи, още от самото начало ползващи повече предимства от нейния, но и че в известна степен тя ги насърчава да намерят пътя, по който да се наложат новите истини – че може да им разкаже колко различно е било положението в нейната младост на дъщеря на даровит учител (всъщност и майка ѝ беше учителка) на юг, в Кънектикът. В очите на Олив тя неизменно бе оградена от мъченически ореол и нейната изтерзана, лишена от възнаграждение и дори от прилична пенсия старост извикваше гневни сълзи в очите на госпожица Чансълър, бликнали от дълбините на възмущението. В представите на Верена тя също беше колоритна, хуманна личност. Верена се срещаше с мъченици още от детството си, но нито един от тях нямаше толкова спомени като госпожица Бърдзай и нито един не беше ходил на ръба на закона. В първите дни на аболиционизма тя беше организирала бягства и беше същинско чудо, че разказваше за смелостта си, без изобщо да се хвали. Беше обикаляла някои райони на Юга, носейки Библията на робите, и по време на тези експедиции не един неин спътник бил оковаван във вериги. Самата тя прекарала един месец в затвор в Джорджия. Беше проповядвала въздържание на ирландци, където бяха посрещнали учението ѝ с обстрел, беше се намесвала между жени и обезумелите им от пиянство мъже, беше прибирала в дома си мръсни деца от улицата, беше събличала дрипите им, беше къпала разранените им тела с хлъзгавите си малки длани. В очите на Олив и на Верена собствената ѝ личност беше въплъщение на страдащото човечество. Жалостта им към нея беше част от жалостта им към всички слаби и експлоатирани хора, а госпожица Чансълър (особено тя) си каза, че тази безвкусно облечена дребна мисионерка е последната връзка с традицията и че след като бъде призована на небето, героичната епоха от живота в Нова Англия – епохата на скромния бит и нескромното пиянство, на чистите идеали и на пламенното усилие, на моралната страст и благородните опити – ще приключи завинаги. Неизменната свежест на госпожица Бърдзай беше най-заразителна за съвременните жени, неугасващият пламък на нейната трансцендентност, семплите ѝ представи, начинът, по който въпреки грешките, измамите, променливата природа на реформите, заради които решенията на предишното поколение изглеждат толкова нелепи, колкото и техните бонета. Единственото нещо у нея, което все още беше актуално, беше възвисяването на човешкия род посредством четене на Емерсън и чести посещения на Тремънт Темпъл. През годините Олив активно участваше в градските благотворителни мисии, тя също беше къпала мръсни деца и беше влизала в жилища в долнопробни жилищни сгради, където положението в семейството беше напрегнато, а съседите пребледняваха от шумовете в апартамента. Тя обаче си каза, че след подобно напрежение поне можеше да си отдъхне в красив дом, в пълна с цветя дневна, пращящ в огнището огън, където хвърляше шишарки и те пукаха, пред вносния си сервиз за чай, пианото "Чикъринг" и "Дойче Рундшау", докато госпожица Бърдзай имаше само една гола и неуютна стая с отвратителен килим на цветя (като в зъболекарски кабинет), студена фурна, вечерния вестник и доктор Пранс. Олив и Верена посетиха още една сбирка у тях преди края на зимата. Приличаше на събитието, описано в началото на тази история, само дето госпожа Фариндър не беше там, за да потиска присъстващите със своето величие, и Верена произнесе речта си без съдействието на баща си. Младата дама се представи още по-въздействащо от преди и Олив забеляза колко е укрепнала самоувереността ѝ и богатството на алюзиите ѝ, откакто беше започнал образователният процес на Чарлс Стрийт. Темата на импровизираното ѝ изпълнение беше госпожица Бърдзай – душата на събранието и единодушната слабост на по-младите членове на общността, което я правеше достойна тема. Верена представи нейния не лек път, първите ѝ съратнички (Елайза П. Моузли не бе пренебрегната), трудностите, опасностите и победите ѝ, облагородяващото ѝ въздействие върху толкова много хора, нейната ведра и почтена старост – накратко, както изтъкна една от присъстващите дами, описа онова, което всички те изпитваха към нея. Лицето на Верена грейна и доби ликуващо изражение, докато тя говореше, но извика сълзи в очите на повечето си слушатели. Олив не беше чувала толкова прелестна и трогателна реч и установи, че впечатлението този път е по-силно, отколкото предишната вечер. Госпожица Бърдзай обикаляше присъстващите със своите осемдесет невинни години и с невиждащите си очила и ги питаше не е ли прекрасно. Не приемаше нищо лично, смяташе го просто за проява на дарованието на Верена. Впоследствие Олив си помисли, че ако можеха да съберат пари за тази реч, добрата дама щеше да бъде обезпечена до края на живота си, но после пък си припомни, че другите гости бяха бедни като нея.