Читать «Бостънци» онлайн - страница 104

– Ами добре, изглежда има някаква тайна причина... – промърмори той почти плахо и изчезна от погледа на госпожица Чансълър.

XX

Надяваше се да не го вижда скоро и като че ли нямаше причина да се срещат, след като щяха да общуват посредством чекове. Договорката с Верена беше напълно уточнена – беше обещала да остане при приятелката си колкото е нужно. Отначало твърдеше, че не може да се раздели с майка си, но Олив я убеди, че изобщо не става дума за раздяла. Верена щеше да бъде волна като птичка, щеше да има свободата да ходи и да се връща, когато пожелае, щеше да прекарва часове наред с майка си, когато госпожа Тарант се нуждаеше от вниманието ѝ. Олив искаше от нея само за този период да смята Чарлс Стрийт за свой дом. Предложението не се натъкна на никаква съпротива по простата причина, че когато въпросът беше повдигнат, Верена вече беше подвластна на обаянието на Олив. Вероятно мисълта за обаянието на Олив ще предизвика усмивката на читателя, но използвам думата не в преносен, а в буквален смисъл. Фината мрежа на авторитет и на зависимост, която строгата приятелка на Верена изплете край нея, вече беше изключително плътна, момичето беше силно заинтригувано от величавото им начинание и вярваше в него дейно и въодушевено. Ползата за нея, за която мечтаеше баща ѝ, вече бе подсигурена – Верена се развиваше и растеше волно. Олив забелязваше разликата и сигурно можете да си представите колко ѝ се радваше. Това бе най-голямото удоволствие в живота ѝ. Преди Верена се държеше с момичешко подчинение, с признателна и заинтригувана симпатия. Беше се оставила в ръцете ѝ с младежка и весела изненада, увлечена от по-силната воля на Олив и нейната проницателност по отношение на целите им. Освен това я привличаше гостоприемството, представата за специални нови хоризонти, усещането за нещо ново и обичта към промените. Ала вече момичето искрено споделяше възгледите, които двете заедно изповядваха, и то заради самите тях, не по друга причина, вярваше в тях пламенно, постоянно мислеше за тях. Участието ѝ в съюза между двете жени вече не беше пасивно, одобрително. Беше и пламенно, поради което пораждаше прекрасна енергия. Ако Олив имаше амбицията да обучава Верена, можеше да се похвали, че процесът вече е започнал и че нейната съратница му се наслаждава не по-малко от нея. Ето защо момичето можеше да си каже, без да бъде укорено в безсърдечие, че напуска майка си в името на възвишена и свята цел. В действителност тя почти не оставяше майка си сама и часове наред се подрусваше мъчително в каретите между Чарлс Стрийт и вехтата провинциална къща. Госпожа Тарант въздишаше и се мръщеше, загръщаше се още по-плътно в мантията си, оплакваше се, че надали ще се справи сама и че в отсъствие на Верена дори няма смелост да отвори, ако някой позвъни на входната врата. Разбира се, тя не би пропуснала възможността да се представи като жена, която плаща прогреса на човечеството със собствената си кръв. Верена обаче имаше различно усещане (за пръв път дори леко осъждаше майка си), смяташе, че думите на майка ѝ не бива да се приемат за чиста монета и че тя се чувства сигурна да се довери на щедростта на дъщеря си. Не можеше да се отърси от убеждението – дори сега, когато госпожа Луна беше изчезнала безследно и явно двете млади жени щяха да прекарат предстоящата зима на закрито между сивите стени – и да отхвърли теорията си, че животът на Чарлс Стрийт със сигурност ще улесни достъпа на дъщеря ѝ до висшето общество. Дразнеше се от нежеланието на дъщеря си да ходи на вечеринки и от отказа на госпожица Чансълър да ги организира, но търпението не беше новост за нея и тя смяташе, че в крайна сметка на господин Бъридж ще му бъде много по-удобно да посещава дъщеря ѝ в града, където прекарваше повечето време и буквално спеше в "Паркърс".