Читать «Бостънци» онлайн - страница 100

Не знам с какво прозрение я осени съвестта ѝ (извор на голяма утеха за нея) и тя реши, че госпожа Фариндър е повела битката в отдалечени територии и ще се върне в Бостън навреме, за да поеме председателството над голямата Женска конвенция, за която вече беше оповестено, че ще се състои в града през юни. Доволна беше, че тази властна жена ще отсъства – така хоризонтът беше чист, а въздухът – по-свеж. Означаваше и свобода от официалната критика. Досега не съм споменавал определени епизоди от по-скорошното общуване между двете дами и трябва най-общо да проследя последиците от тях. Те може да бъдат обобщени в твърдението, което несъмнено няма да порази никой с оригиналността си, че вероятността две властни жени да си допаднат не е по-голяма, отколкото при двама властни мъже. След събирането у госпожица Бърдзай, довело до толкова важен резултат за Олив, тя имаше повод за по-близко общуване с госпожа Фариндър, при което узна, че великата предводителка на женската революция е единственият човек (в този край на света), който се отличава с по-голяма съсредоточеност и решимост от самата нея. Стремежите на госпожица Чансълър напоследък съществено се активизираха, самоувереността ѝ зазвуча много по-ведро отпреди и тя проумя, че когато една душа среща друга, следва или взаимно поглъщане, или остър сблъсък. Отдавна беше схванала, че трябва да се съобразява с упорството на света, но сега установи, че трябва да се съобразява и с определени елементи от женския лагер. Което усложняваше нещата, а подобно усложнение, естествено, не правеше госпожа Фариндър по-приемлива. И двете имаха възвишени идеали, просто беше разумно и двете да се изявяват на едно и също поле. След като подобни усещания са деликатен проблем дори сред мъжете, няма нужда да напомняме на читателя невероятния вид, който може да приемат при същества с по-изискан нрав. Затова за три месеца Олив премина от етапа на благоговението към този на конкуренцията, а процесът се ускори, след като Верена беше въвлечена в събитията. Поведението на госпожа Фариндър към момичето беше много странно. Отначало беше поразена от нея, а после – не. Отначало ѝ се искаше да я привлече под крилото си, после определено започна да страни от нея и сподели с Олив, че такива като нея вече има предостатъчно. Ама разбира се, "такива като нея" – фразата отекна във възмутената душа на госпожица Чансълър. Възможно ли беше госпожа Фариндър да не разбира какво представлява Верена и да я бърка с пошлите търсачки на евтина слава? Отначало Олив искаше да получи одобрението на госпожа Фариндър за своето протеже, имаше нужда от заповедта на главнокомандващата. Ето защо двете млади жени неведнъж бяха ходили на поклонение в Роксбъри и всеки път Верена изпадаше в пророческото си състояние, при това в най-очарователната му разновидност. То я спохождаше съвсем непринудено и изящно по време на разговора и се изливаше като поток от красноречие, още по-въздействащ от обичайните ѝ речи у госпожица Бърдзай. Госпожа Фариндър реагира доста суховато на тези прояви, които никак не приличаха на собствения ѝ ораторски стил – забележителен и убедителен. Сериозно поставиха въпроса дали тя да напише писмо до "Ню Йорк Трибюн", с което да наложи госпожица Тарант като знаменитост, но въпросното благодетелно епистоларно творение така и не се появи. Олив вече прекрасно съзнаваше, че не може да очаква никакви услуги от пророчицата от Роксбъри. Превзетостта, фалшивата скромност и дребните резерви ѝ пречеха да вземе перото. Ако Олив не твърдеше директно, че госпожата завижда на по-атрактивната речовитост на Верена, то беше само защото подобно твърдение щеше да предизвика по-силно въздействие на малко по-късен етап. Тя обаче отбеляза, че явно госпожа Фариндър иска да държи в ръцете си поводите на женското движение и че гледа подозрително на донякъде романтичните и естетични елементи, които Олив и Верена сякаш опитват да внесат в него. Те настояваха най-вече на това, че жените са нещастни през всички епохи, обаче госпожа Фариндър изглежда не даваше пет пари за това, нито пък познаваше добре историята. За нея всичко започваше от днешния ден и тя настояваше жените да получат права независимо дали са нещастни, или не. В резултат Олив се метна на шията на Верена отчасти с негодувание, отчасти с възторг, възкликна, че ще им се наложи да водят битката без помощ от други хора, но всъщност толкоз по-добре. Ако бяха всичко една за друга, какво повече можеха да искат? Щяха да бъдат изолирани, ала свободни. Това възприемане на положението донесе със себе си усещането, че двете вече се превръщат в сила. Възмущението на Олив не утихна напълно, защото тя не само имаше несъмненото и самонадеяно усещане, че госпожа Фариндър е единствената изтъкната личност, която има правото да я съди (само по себе си достатъчна причина за враждебност, защото макар да обичаме да ни хвалят по-високопоставени от нас хора, предпочитаме критиката да идва от другата посока), и бузите ѝ все още току пламваха заради мнението, изказано изненадващо от госпожа Фариндър след цялото проявено уважение към нея. Молеше се богу никога да не стане толкова тесногръда и себична. Беше лекомислена, светска, неопитна, несериозна, чест посетител на Бийкън Стрийт, а фактът, че бе взела Верена Тарант под крилото си, беше просто чудата игра на кукли за възрастни хора – ето в каква светлина смяташе госпожица Чансълър, че гледа на нея госпожа Фариндър. Може би беше по-добре, че заблудата е толкова голяма, но въпреки това в очите на Олив бликваха гневни сълзи, когато се замислеше над тази несправедливост към нея. Лекомислена, светска, Бийкън Стрийт! Тя изтръгна от Верена обещание, че много скоро целият свят ще узнае колко далеч от истината е всичко това. Както вече съм отбелязвал, в такива моменти Верена се издигаше на висотата на положението. Дълбоко в себе си тя се измъчваше от решението си завинаги да се откъсне от Бийкън Стрийт, но сега изцяло беше в ръцете на Олив и беше готова на всякакви саможертви, за да докаже, че благодетелката ѝ не е лекомислена.