Читать «Борбата на Джим Патрос със смъртта» онлайн - страница 2

— Това пък какво е?

— Ядене — вика сестрата.

— Ядене ли? — казвам. — Я си го вземете, моля ви се.

Поогледах се наоколо и се позамислих.

— Ама че място — викам си. — Рибешки глави ще ми дават!

Имаше там една мургава сестра, на гъркиня приличаше, та я повиках:

— Гъркиня ли сте? — питам я.

— От Сърбия съм — вика.

— Не ми се нрави това място — рекох. — Да ни уморят ли искат?

Разправи ми, че тук били отписаните. Всичките били безнадеждно болни. Всички болници били претъпкани и навсякъде хората измирали. Но това място било най-лошото. Като съм щял да умирам, трябвало в къщи да си умра, а не в скотобойна.

— Аз съм грък — казах на сестрата. — Донесете ми довечера дрехите, ще се облека и ще си ида в къщи.

— Може да си загубя службата, но тъй да е — ще ги донеса — каза сестрата. — Как мислите, ще можете ли да ходите?

— Ще мога — викам. — Само ми донесете дрехите.

Тъ-ъй. През нощта тя ми донесе дрехите и ми помогна да ги навлека. Като се опитах да стана, взех да залитам, но тя ми помагаше. Всички бяха много зле, но разбираха какво правя.

— Джим — викат те, — къде отиваш?

— Отивам си у дома — отвърнах. — Ако ще трябва да мра, да си мра у дома.

Опитах се да тръгна, но пак се олюлях, а сръбкинята се разплака.

— Моля ви се, помъчете се да вървите — каза тя. Съпроводи ме до вратата. Не виждах нищо пред очите си, но тя стоя до мен, докато вдишвах чистия въздух. После прогледнах и що да видя!

Всичко потънало в сняг.

— Как ще се доберете до в къщи? — рече момичето.

— Ще се добера някак си.

Тя затвори вратата и се прибра. Седнах на стъпалата и очите ми взеха да се затварят. В паметта ми изплуваха онези дни в Гърция, когато обичах да тичам по баирите, да бера къпини и да пия вода от ручеите. По едно време някой сложи ръка на рамото ми. Беше някакъв военен.

— Какво има? — попита ме той.

— Прибирам се у дома — отвърнах.

— От тази болница ли сте?

— Това не е болница — отвърнах. — Това е скотобойна.

— Елате в службата ми — каза той.

В службата си той каза:

— Седнете.

Набра някакъв номер и им каза, като тръгне автобусът за Честър, да минат да ме вземат. Когато дойде шофьорът, той му заръча:

— Закарай този човек у тях. И го изпрати до вратата.

Автобусът бе пълен с разни работници, които се прибираха. В колата отново заспах и се свлякох в скута на италианеца до мен. Той рече:

— Нищо, момче. Не се притеснявай.

Когато ме събуди шофьорът, автобусът се беше изпразнил. Заведе ме до вратата. Докторът от Смирна разправил на нашите гърци, че съм на умиране, а един приятел взел, та казал на хазяйката, че съм умрял. И като ми отвори вратата, тя не можа да проумее аз ли съм или духът ми. Нали знаете за сиромах Лазар? Бях същински сиромах Лазар. Лицето ми само брада и кости. Та той й казал, че съм умрял.

— Да знаете какво стана с горкия ни приятел! — рекъл той. — Погребах го вчера със собствените си ръце. Джим Патрос. Не го чакайте вече…