Читать «Бомбай» онлайн - страница 4

— Моля те! Много те моля, дай ми десет стотинки! Много ми се пие кафе а нямам за да си купя. Ще ти ги върна, обещавам. Още утре ще ти ги върна. — Той залитна, успя да се хване за касата на вратата и почти се свлече на замята.

Стана ми страшно. Не бях го виждал в тоя вид, толкова отчаян и разсипан. Значи слуховете бяха верни. Бях толкова смутен, че не знаех какво да направя. Затворих вратата, хванах го под мишница и го поведох към дома му. Те живееха на една пряка улица до нас. Със залитане го дотътрузих до вратата на апартамента им. Позвъних. Отвори майка му. Като ни видя изплака, зарида.

— Така е! — каза. — Митко вече не е човек. Не знаем какво да правим с баща му. Няма живот за нас, няма-а-а…

Сърцето ми се късаше. Не можех да утеша тая жена, не знаех как. Знаех само едно, тези пороци са гибелни и смъртоносни. Вкарват човек в гроба. А той беше само на трийсет години… Боже!

Следващите месеци бяха трудни за мен. Почина бащата ми. Опитах още веднъж вкуса на безработицата. Чупих зле ръка, но всичко мина и животът отново ме завъртя по неясни релси. Един ден, в края на зимата, на път за дома минах за пряко край ж.п. гарата. В настъпващия мрак, на една пейка, видях да седи треперещ млад мъж. Беше брадясал, дрехите му бяха мръсни, косата сплъстена, стигаше до раменете.

Стори ми се нещо познато в тая фигура. Приближих. С изненада видях, че това е Митко. Позна ме. Зарида, захленчи.

— Няма живот за мен вече, приятел! Най-добре е да се самоубия! Моите мили родители ме изгониха от къщи. Няма къде да спя. Спя тук по пейките на гарата.

— Защо говориш така? Ела, ела да те заведа до вас!

— Не! Няма къде да ида вече. Взеха ни апартамента. Нямаме жилище. Нашите се пренесоха да живеят на лозе, а мен изгониха. А-а-а…

Митко плачеше. Трепереше неудържимо. Хванах го под ръка и го въведох в чакалнята на гарата. Там беше топло. Седнахме в павилиона за закуски. Поръчах му топъл сандвич и кафе. Друго не знаех какво да направя за него. Беше син на мой добър приятел. Ако има рецепта за излизане от подобно положение, кажете ми я. На драго сърце бих я изпълнил. Но не зная такава рецепта.

Той се нахрани, благодари ми, доколкото беше в състояние да го направи и клюмна на стола. Дадох на продавачката пет лева и я помолих да го остави на мира, а като се събуди да му ги даде.

В една ранна мразовита утрин бях тръгнал за работа. Пътят ми минаваше през железопътната линия. Неясно защо пътнишкият влак за Видин бе спрял на няколко метра след пешеходния прелез. Група минувачи стояха на прелеза и коментираха нещо развълнувано. Наближих. По дървените трупи, между двете релси личеше локва кръв. Попитах заинтересувано един мъж.

— Младо момче е, смазано от влака. — каза. — Като видяло, че идва локомотива, спуснало се и легнало напряко на релсите. Влакът го премазал. Никой не е могъл да го спре. Току що го откараха с линейката.

Така започна тоя мой тъжен работен ден. Около обяд чух по радиоточката новината. Премазаното момче е било Димитър Богданов. Друго за него не казаха. Позвъних по Джи-Ес-Ем-а на баща му. Той не отговаряше. Вероятно не му беше до разговори. Бях страшно развълнуван. Не мога да ви опиша как се чувствах. Вечерта, когато се прибрах от работа, извадих оня диск с албумите на Крис Сфийрис. Включих компютъра и се заслушах. Първата песен беше „Бомбай“, оная прекрасна мелодия която ме беше пленила от първия път. Слушах унесен, сърцето ми биеше учестено, а в гърлото ми напираше оная горчива мъка която винаги ни спохожда при загубата на скъп човек. Защо!? Защо трябваше да стане това!? Защо!? Кажи ми Господи?!