Читать «Блакаман Добрия, продавач на чудеса» онлайн - страница 3

Но колкото и да си умирахме от смях с неговите приумици, истината е, че едва се изхранвахме от печалбите, затова последната му надежда беше моето призвание на гадател. Преобличаше ме като японец, завързваше ме с корабно въже и ме затваряше в приличния на ковчег сандък, за да се опитам да отгатна, каквото мога, а той в това време изтърбушваше граматиката, търсейки най-бързия начин да убеди хората в своята нова наука, „защото ето го пред вас, госпожи и господа, това изтерзано от прилепите на Езекиел създание. Я вие там, с недоверчивото лице, хайде да видим дали ще се решите да го попитате кога ще умрете…“ Но аз нито веднъж не можах да позная дори каква дата е, затова той ме развенча като ясновидец. „Лошото храносмилане ти е повредило жлезата на ясновидството“ — рече той и след като ми удари един бой, за да си върне благоволението на съдбата, реши да ме заведе пак при баща ми и да си вземе обратно парите. Но тъкмо тогава му хрумна да потърси практическо приложение на електрическите токове от физическото страдание и се залови да направи шевна машина, свързана посредством, вендузи с онази част от тялото, където е болката. Тъй като аз по цели нощи пъшках от тоягите, с които той по моя гръб гонеше нещастието, наложи се да ме остави, защото с мене можеше да докаже ценността на изобретението си. И тъй, връщането ни се „отлагаше, а неговото настроение малко по малко се подобряваше, докато най-сетне машината започна толкова добре да работи, че не само шиеше по-хубаво и от най-сръчната послушничка, но и бродираше птички и цветя, в зависимост от мястото и силата на болката. Вече вярвахме, че сме победили злата участ, когато до нас стигна вестта, че командирът на броненосеца пожелал да повтори във Филаделфия опита с противоотровата и в присъствието на своя генерален щаб станал на каша от адмирал.

Дълго време Блакаман не се засмя. Бягахме с него през индиански клисури и в колкото по-затънтени места се отзовавахме, толкова по-ясно стигаха до нас слуховете: морските пехотинци нахлули в страната под претекст, че искат да изтребят жълтата треска, и обезглавяват всеки закоравял или потенциален грънчар, когото срещнат по пътя си, и то не само местните — за всеки случай, а също и китайците — от разсеяност, негрите — по навик, и индусите — защото са укротители на змии, а после видели сметката на фауната и на флората и на рудите — колкото успели, — защото техните специалисти по нашите въпроси ги научили, че хората от Карибския край притежават способността да се превъплъщават, за да мамят гринговците. Аз не разбирах откъде се беше взел този техен яд, нито пък защо ние толкова много се страхувахме. Най-сетне се скрихме на сигурно място — сред вечните ветрове на Гуахира — и чак там той събра смелост да ми признае, че неговата противоотрова била чисто и просто равен с терпентин, но той платил две квартални на един свой човек, да му донесе онази мапана без отрова. Настанихме се сред развалините на една мисия от колониално време, залъгвани от надеждата, че ще минат контрабандистите — на тях можеше да се довери човек, пък и те единствени бяха способни да тръгнат под това адско слънце през тази селитрена пустиня. Отначало ядяхме саламандри, опушени с разни лишеи по развалините. Когато се опитахме да сдъвчем неговите сварени гамаши, още имахме сили да се смеем, а накрая изядохме дори водните паяци из кладенците и едва тогава си дадохме сметка до каква степен ни липсват хората. Тъй като по онова време аз не познавах никакво средство срещу смъртта, просто си легнах на една страна, където по-малко ме болеше, и я зачаках, а три в това време бълнуваше за някаква си толкова ефирна жена, че можела, въздишайки, да минава през стените. Този измислен спомен също беше едно от неговите лукавства: с любовни страдания той искаше да се подиграе на смъртта. Но в часа, когато би трябвало вече да сме умрели, той дойде при мене, по-жив от когато и да било, и цяла нощ остана да бди над моята агония, като през всичкото време мислеше с такава настойчивост, че аз и досега не мога да разбера дали беше вятърът онуй, дето свиреше между развалините, или неговата мисъл, а на разсъмване ми каза със същата решителност като преди, че сега вече разбрал каква е истината: разбрал, че аз пак съм развалил късмета му, затова хубаво да си държа гащите, че както съм му го развалил, тъй трябвало да му го оправя.