Читать «Благородните бедняци» онлайн
Чарлс Дикенс
Чарлс Дикенс
Благородните бедняци
Има определени видове хора, които, колкото и да е странно, принадлежат единствено на нашата столица. Тук човек ги среща по улиците всеки ден, но другаде — не; те като че ли виреят единствено на лондонска почва и са сякаш неизменна част от големия град, както димът и опушените сгради. Можем да подкрепим мисълта си с безброй примери, но в настоящия разказ ще се спрем само на един вид, който е известен с точното и изразително определение „благородни бедняци“.
Бедни хора има, бог е свидетел, навсякъде, а благородните не са по-рядко явление извън Лондон, отколкото в него, но тази комбинация от двата вида — бедност и благородство — е така определено местна, както статуята на Чеъринг Крос (
Ще се опитаме да обясним какво разбираме, като казваме „благородни бедняци“. Ако видите някой, който се разхожда бавно по Друри Лейн или пък подпира гръб на някой стълб на Лонг Ейкър с ръце в джобовете на окъсания си панталон, целият в мазни петна и чиито крачоли, доста широки около ботушите, са украсени с по един кант отстрани, а също в палто с ярки копчета, което някога е било кафяво, и с шапка с прекалено извита периферия, килната над дясното му око — не го съжалявайте. Той не е благороден бедняк. Неговите любими занимания включват „дружните веселби“ в някоя четвърторазрядна кръчма или пък седенето на задния ред в някой затънтен театър; той притежава вродена антипатия към всякакъв вид работа и се познава отблизо с няколко актьори-мимове от по-големите театри. Но ако срещнете на някоя задна уличка забързан човек, който се движи колкото се може по-близо до къщите, четиридесет-петдесетгодишен, облечен в изтъркан, ръждивочерен стар костюм, който така се е излъскал от много употреба, че изглежда като намазан с восък, а крачолите му са опънати с ластици под стъпалата, отчасти от суета и отчасти за да придържат старите му обувки да не се изхлузват; ако освен това забележите, че жълтеникавобялата му кърпа е закопчана внимателно с игла, така че да скрива скъсаната му риза отдолу, и че на ръцете си има останки от стари ръкавици от боброва кожа — можете да го смятате за благороден бедняк. Един-единствен поглед към нещастното му лице и плахото му изражение, говорещо за осъзната бедност, ще накара сърцето ви да изтръпне от болка — разбира се, ако не сте философ или професор по политическа икономия.
По едно време ни преследваше един благороден бедняк — през деня беше телом и духом пред очите ни, а нощем — в съзнанието ни. Дори героят на сър Уолтър Скот от неговата „Демонология“ не е бил подложен на по-жестоко гонение от въображаемия си спътник в черно кадифе, както ние от нашия приятел, облечен със същия цвят дрехи. Той привлече вниманието ни за първи път с това, че седеше срещу нас в читалнята на Британския музей и което го отличаваше още повече, бяха неизменните две благородно-окъсани книги пред него — два овехтели тома, с подгънати страници и проядени от молци корици, които някога са били красиви. Всяка сутрин, когато часовникът удареше десет, той вече беше на стола си; следобед напускаше последен и когато си тръгваше, приличаше на човек, който няма представа къде другаде да потърси топлина и тишина. Седеше в читалнята по цял ден, колкото се може по-близо до масата, за да прикрие липсата на копчета на сюртука си, и грижливо оставяше шапката до краката си, където си мислеше, че е скрита от хорските погледи.