Читать «Битката за Фондацията» онлайн - страница 61

— Защото това е по-добре.

— Навярно, но не може да продължава вечно. Сега наблюдаваме резултатите от прекатурването. Империята няма да съществува още дълго, понеже… понеже е прегрята. Не мога да измисля по-свястна формулировка. Ако чрез психоисторията успеем да предотвратим падането или, което е по-вероятно, подпомогнем оздравяването подир падането, нима ще бъде само за да осигурим следващ период на прегряване? Нима човечеството няма друго бъдеще, освен да тика като Сизиф камъка чак до върха на планината, единствено за да го види как се търкаля отново към дъното?

— Кой е Сизиф?

— Герой от примитивен мит. Юго, трябва да четеш повече.

Амарил сви рамене:

— Така че да мога да науча за Сизиф? Я остави тези дреболии. Може би психоисторията ще ни покаже пътя към съвсем ново общество, което да се различава във всяко отношение от онова, дето виждаме, стабилно и желано общество.

— Надявам се — въздъхна Селдън. — Надявам се, ала засега няма никакви изгледи. В близките години ще трябва просто да работим за отцепването на Периферията. Това ще бъде знак за началото на падането на Галактическата империя.

4

— Точно така му рекох — каза Хари Селдън. — „Това ще бъде знак за началото на падането на Галактическата империя.“ И то ще стане, Дорс.

Дорс го слушаше със стиснати устни. Тя приемаше Селдъновото премиерство хладнокръвно, както приемаше всичко друго. Единствената й задача бе да пази него и психоисторията му, но отлично осъзнаваше, че тази задача се утежнява от поста му. Най-добрата защита бе да стане незабележим, а докато символите на Империята — Корабът и Слънцето — продължаваха да светят над Селдън, никакви съществуващи физически бариери нямаше да бъдат задоволителни…

Луксът, в който сега живееха — сигурната защита срещу шпиониращите лъчи и евентуалното покушение; преимуществото за собствените си исторически проучвания да разполага с почти неограничени средства, — не я удовлетворяваше. С готовност би го разменила за старото им жилище в Стрилингския университет или, още по-хубаво, за някой забутан апартамент в безименен сектор, където никой да не ги познава.

— Всичко това е много добре, Хари, скъпи — рече, — ала не е достатъчно.

— Какво не е достатъчно?

— Информацията, която ми даваш. Твърдиш, че можем да загубим Периферията. Как? Защо?

Селдън леко се усмихна:

— Чудесно би било да знам, Дорс, обаче психоисторията още не е на този етап, когато да може да ни го каже.

— Тогава ти как виждаш нещата? Може би като следствие от амбициите на отдалечените местни губернатори да се обявят за независими?

— Това положително е важен фактор. Случвало се е — и ти го знаеш по-добре от мен, — но никога не е продължавало дълго. Тоя път може да е за постоянно.