Читать «Битката за Фондацията» онлайн - страница 36

— К’во искаш?

— Кокосарник — рече Рейч също тъй грубо (нямаше да бъде истински билиботънец, ако разиграваше разни там учтивости), като използва жаргонната дума, добре запомнена през ония времена.

Думата все още бе в обръщение, защото сервитьорът му подаде с пръсти точно желаната сладка. Момчето Рейч би сметнало това в реда на нещата, но мъжът Рейч леко се слиса.

— Искаш торбичка?

— Не — отвърна гостът. — Ще я изям тук.

Плати на сервитьора, взе кокосарника от ръката му и полупритворил очи, впи зъби във вкусотията. В детството му тя бе рядко угощение — понякога щом събереше нужния кредит, за да си я купи, понякога щом получеше хапка от временно забогатял приятел, а най-често ако чопнеше някой кокосарник, докато никой не гледа. Сега можеше да поръча колкото си ще.

— Хей! — викна един глас.

Младежът от другата маса му се мръщеше. Рейч вежливо каза:

— На мен ли говориш, аверче?

— Ъхъ. К’во правиш?

— Джвакам кокосарник. К’во ти пука? — автоматично бе приел билиботънския начин на изразяване. Въобще не му беше трудно.

— И к’во търсиш в Билиботън?

— Тук съм роден. И отгледан. В легло, а не на улицата като теб — обидата бе изречена лесно, сякаш никога не бе напускал родното място.

— Ами-и? Много хубаво се обличаш за билиботънец. Съвсем фръц-фръц. Смърдиш на парфюм — и оня повдигна кутрето си, за да намекне за женственост.

— Няма да говоря ти как смърдиш. Аз се издигнах навън.

— Навън, така ли? Ой-ля-ляя.

Двама мъже влязоха в пекарницата. Рейч леко се смръщи, защото не беше сигурен дали не са повикани. Младежът на масата обясни на новодошлите:

— Тоя образ се бил издигнал навън. Казва, че е билиботънец.

Единият от новодошлите отдаде иронично чест и се ухили без следа от дружелюбност. Зъбите му бяха обезцветени.

— Не е ли гот? Винаги е приятно да срещнеш някой билиботънец, който се е издигнал навън. Т’ва му дава шанс да помогне на бедните кутсузлии от сектора. Например с кредити. Всякога можеш да пуснеш някой и друг кредит за бедните, а?

— Колко имаш, господине? — попита другият и престана да се хили.

— Хей — рече мъжът зад тезгяха. — Айде, момчета, излезте от моя магазин. Не искам разправии тук.

— Няма да има разправии — заяви Рейч. — Аз си тръгвам.

Той се запъти към вратата, но седналият протегна крак пред него:

— Не си отивай, приятел. Компанията ти ще ни липсва.

Собственикът зад тезгяха, очевидно уплашен от най-лошото, изчезна в дъното. Рейч се усмихна и каза:

— Веднъж, момчета, като бях в Билиботън с вехтите, ни спряха десет приятелчета. Десет. Броих ги. Трябваше да се погрижим за тях.

— Е? — изръмжа първият, който се бе обадил. — Твоят старец ли се погрижи и за десетте?

— Моят старец? Тц. Той не би си хабил времето. Дъртата ги оправи, пък аз мога да го върша по-добре от нея. Тука сте едва трима. Така че, ако нямате нищо против, разчистете пътя.

— Разбира се. Само остави всичките си кредити. И някои дрехи.

Младежът от масата се изправи. В ръката си държеше нож.

— Виж ги ти — каза Рейч. — Сега ще ми губят времето.

Беше привършил своя кокосарник и се бе полуизвърнал. После светкавично се хвана за масата, а левият му крак излетя и върхът на обувката му се заби безпогрешно в слабините на човека с ножа.