Читать «Бившият будилник на стария ерген» онлайн - страница 2

Сега мястото на будилника на нощното шкафче беше заето от нов, модерен часовник, с красив дисплей от течни кристали, календар, таймер и с мощна алкална батерия, за да няма нужда от навиване. И не звънеше монотонно като стария будилник, а можеше да пее най-различни мелодийки, по избор на собственика. Дори, ако той пожелаеше, вместо с музика, можеше да го събуди с новините по радиото или да му изрецитира стихотворение. Нашият човек обаче не си падаше особено по поезията.

Старият бивш будилник продължаваше да тиктака на последния най-прашен рафт на кухненската етажерка. Тиктакането му обаче вече не беше така монотонно. Беше започнало да звучи направо застрашително. Сякаш всяко едно потракване се забиваше като стоманен пирон в изгнилия дървен плот на етажерката. Часовникът усещаше вътре в себе си навитата пружина на звънеца, която стоеше така вече повече от месец. Чувстваше я като бомба със закъснител, която всеки момент може да гръмне и да отнесе всичко около себе си. Никога досега не беше стоял толкова дълго време с навита пружина на звънеца си. Преди я навиваха вечерта, а сутрин, в точно определен час, будилникът сваляше напрежението от себе си — само за броени секунди. А сега…

Старият часовник не виждаше никакъв смисъл в цялата тази работа. Защо да е навита пружината, щом не може, а и няма кого да буди. Защо изобщо да тиктака на този стар рафт, при положение че никой дори не го и поглежда. Собственикът му следи времето по новия си часовник. И защо тогава го навива?!

Бившият будилник вече определено се чувстваше и като бивш часовник — никому ненужен и навиван просто по инерция от стопанина си. Или още по-зле — навиван поради гузна съвест. Та нали всъщност, макар да се правеха на разсеяни, и двамата много добре знаеха, че още когато го запрати онзи ден в ъгъла, повредата не може да е била само в счупеното стъкло. Още тогава будилникът усети, че нещо в чарковете му вече не е както преди. Нещо вътре се беше прекършило, разкривило и просто е трябвало да мине известно време, за да се развали окончателно.

Полувековният будилник продължаваше да забива пироните си в етажерката: тик-так, тик-так… Ударите ставаха все по-ожесточени, докато изведнъж спряха. Стрелката на секундарника закова на място, сякаш никога не беше мърдала оттам. Настана тишина, нарушавана единствено от жуженето на една муха, оплетена в паяжината над етажерката. Накрая явно насекомото спря да се бори и замря в оплелите го тънки нишки. Тогава вътре в будилника нещо прещрака, някакъв механизъм се задейства и той зазвъня.

Зазвъня така, както никога не беше звънял досега — тревожно и продължително. Нямаше ли кой да го спре с халосване на ръка. Беше съгласен дори да го запратят отново в ъгъла. Будилникът звънеше така, сякаш никога няма да спре. Сякаш някой непрекъснато навиваше освободената му пружина. Звънеше с горест, с обида, звънеше с тъга и ревност, звънеше с привързаност и обич, звънеше от проявеното към него неразбиране и пренебрежение. Звънеше като човек.