Читать «Беседа над Княжево ((Злободневна шарка))» онлайн

Иван Вазов

Беседа над Княжево

(Злободневна шарка)

Това беше на 21 май — вечерта.

Въз прелестната смарагдова полянка, отсам разкошната елова княжевска гора, дружината ни — тя състоеше от две приятелски семейства — подир един скромен и приятен полски обяд въз тревата, продължаваше да се наслаждава от възхитителната гледка въз Княжево, въз Люлин, въз Софийско поле и полувенеца планини от север. Слънцето, на запад, закрито зад булото на леки, прозрачни облаци, цедеше меката си светлина през тях: прохладен ветрец люшкаше нежно клоните на младите дъбчета и тъмните зад тях върхове на елите, над които стърчеше в светлопепелявия свод на небето част от Витоша с чуката Кекеш, сурово красива под тъмнозелената си майска премяна. Акациите из дъбовата млада горица ни пращаха талази от сладостната миризма на белите си цветове. И очите, и гърдите, и душите, упоени от чаровността и омаята на гледката, що господ туряше пред нас, изпитваха оня екстаз от чисто и светло блаженство, с който само майката природа дарява ония, които умеят да я обичат.

Истина, че по едно време двамина от дружината бяха заняти от други важни неща: г. X. беше се углъбил в страниците на един вестник, а младата госпожа Z. вареше кафе на машинка, водейки весела борба с духащия пламъчето ветрец. Тя всякак залягаше да препречи на лъха му, който затрудняваше по-бързото сваряване на ароматното питие, един истински разкош за нас на това място.

Отдолу, измежду старовековните почтени дъбове, се зададе монументалната фигура на г. З. Той идеше с широки бавни крачки насам. Неговото едро, месесто лице добряшки се усмихваше към нас.

Приятел на всинца ни, той биде поканен, когато приближи, да седне до нас и той драговолно ни стана другар. След първите здрависвания г. X. пак се зачете във вестника. Но скоро той го остави с едно бързо движение на досада.

— Четохте ли? — каза той.

— Какво има там? — попита доктор М., като се мъчеше да седне по турски въз килимчето.

Вместо отговор X. взе пак вестника и зачете с глас изпълнен от трепета на негодуванието, едно антрефиле. В него се разказваше как на 18 някои си студенти-социалисти, на връщане през нощта от едно пируване, завенчало празнуването им годишнината на Ботевата смърт, откачвали от къщята българските трицветни знамена, тъпкали ги и ги безчестили по най-неприличен начин, а после, минувайки край паметника на Царя Освободителя, спрели се пред него, за да почетат с няколко ругателства бронзовата конна статуя, стърчаща в звездното небе, неподвижна и безучастна към тая богохулна гавра на младите човеци.

Негодуванието стана общо и се изрази с гневно възклицание.

— А вестникът какво казва от себе си? — попита спокойно г. З.

— Нищо не прибавя.

— Не смее — забележи г. З. — У нас никой вестник не смее да осъди тия работи, защото редакторите се боят да не бъдат причислени към реакционерите.

Завърза се разговор за причините на това течение в средата на нашата учаща се интелигенция.

Г. З. си допи кафето и каза:

— Не е ни една от тия причини; главната причина е руският печат, отрицателната руска литература. За да не обичаме България, отечеството си, ние сме се научили от руската интелигенция. Ние подражаваме слепешки русите.