Читать «Белият и Черният» онлайн - страница 2

Когато получи тези пари, мирзата беше вече напълно готов за заминаване. Натовариха багажа му на един слон и всички се качиха на коне. Топаз каза на господаря си:

— Позволих си да ви посъветвам да не предприемате това пътуване, но макар че ви укорих, сега трябва да ви се подчинявам: аз съм на ваше разположение, обичам ви и ще ви следвам до края на света. Но нека пътем се отбием у гадателя, който е на две парасанги оттук, и се посъветваме с него.

Рустан се съгласи.

Оракулът отговори:

— Ако вървиш на изток, ще бъдеш на запад.

Рустан не разбра нищо от този отговор. Топаз твърдеше, че той не предвещава нищо добро. Абанос обаче, който винаги желаеше да угоди на господаря си, го убеди, че отговорът е благоприятен.

В Кабул имаше и един друг гадател; те отидоха и при него. Кабулският прорицател отговори с тези думи:

— Ако притежаваш, няма да притежаваш; ако си победил, няма да победиш; ако си Рустан, няма да бъдеш Рустан.

Този гадател изглеждаше още по-непонятен от първия.

— Пазете се — казваше Топаз.

— Не се страхувайте от нищо — казваше Абанос.

Както можем да си представим, този служител винаги беше прав в очите на господаря си, тъй като го поддържаше в увлеченията и надеждите му.

Когато отминаха Кабул и навлязоха в една голяма гора, те седнаха на тревата да похапнат и пуснаха конете да пасат. Тъкмо се готвеха да разтоварят слона, който носеше храната и приборите, когато забелязаха, че Топаз и Абанос ги няма в кервана. Започват да ги викат, гората кънти от имената на Абанос и Топаз. Слугите ги търсят на всички страни и изпълват гората с виковете си, връщат се, без да са видели някого, без някой да им е отговорил.

— Видяхме — казаха те на Рустан — само един лешояд, който се биеше с един орел и му скубеше всичките пера.

Разказът за този бой събуди любопитството на Рустан; той отиде пеша до това място и не видя нито лешояд, нито орел, но видя, че неговият слон, както беше натоварен с багажа, се биеше с един едър носорог, който го бе нападнал. Единият удряше с рога си, другият — с хобота си. Като видя Рустан, носорогът побягна; доведоха обратно слона, но сега пък конете бяха изчезнали.

— Странни неща стават в горите, когато човек пътува — извика Рустан.

Слугите бяха изумени, а господарят им бе отчаян, че е загубил едновременно и конете си, и скъпия си негър, и мъдрия Топаз, към когото той хранеше приятелски чувства, макар и никога да не беше съгласен с неговото мнение.

Утешаваше го единствено надеждата, че скоро ще бъде в краката на прекрасната кашмирска принцеса. Неочаквано срещнаха едно голямо магаре на резки, което един як и страшен селяк биеше безмилостно. Няма нищо по-красиво и рядко, нито по-бързо на бяг от този вид магарета. То отвръщаше на все по-жестоките удари с ритници, които биха могли да изкоренят и дъб. Както можеше да се очаква, младият мирза взе страната на магарето, което беше едно очарователно същество. Селякът побягна, като викаше на магарето: „Ти ще ми платиш за това.“ Магарето благодари на своя спасител на своя език, доближи се, остави се да го погалят и само погали Рустан. След като се наобядва, младият мирза възседна магарето и потегли към Кашмир със слугите си, които го следваха — едни пеша, а други върху слона.