Читать «Белите лястовици ((Миниатюри))» онлайн - страница 2

Жената беше разстроена от закъснението си; един рейс от селото не изпълнил разписанието и ето — тя пристигна час след литургията: „Имам болно момче. Преди една година катастрофира с товарна кола и от тогава тръгна назад, все назад… Аз плача и се моля на Бог да му помогне, защото какво ще правим, ако се случи най-лошото? Има две деца…“

Игуменката, която все още беше в храма, поиска да утеши жената, която виждаше за първи път. „Сигурна съм, че Божията майка е чула молитвата за сина ти и ще се намеси. Щом е поискала да изпълниш нещо за нея, това не може да е случайно.“

„Мислиш ли?“ — думите като че озариха лицето й.

„Тя никога не се появява без повод. Изпратила те е тук, за да разбере, че й вярваш. Ти си изпълнила заръката й, сега можеш да поставиш кърпата, където тя е пожелала…“

Жената извади питката, пристъпи към масата с иконата, но не посмя да се докосне до нея. В този миг навярно преживяваше чувството, че се явява пред престола на небесата? А как един малък човек може да положи своето дарение пред престола на Владетеля на Живота? После затвори очите си, с две ръце поднесе кърпата, наведе се, целуна ръката на Божията майка от иконата и я погали. Молитвата й не се чу, а само въпросът към игуменката отново: „Вярваш ли, че тя ще помогне момчето ми да оздравее?“

Ръцете й бързо разчупиха хляба-дарение и го подаде, преди да чуе отговора:

„Сигурна съм. Трябва само да проявите търпение. Нейното застъпничество може много, нали е била на земята и е страдала за своя Син!“

Когато двете жени вдигнаха очи за молитва към Бога, стори им се, че под купола на храма летят бели лястовици. В един миг решиха, че те си живеят там, та когато дойдат хора и положат даровете си на жертвеника с молитва, тези птици грабват молитвите и ги отнасят в небесното царство. После отново долитат с вестта, че Светия и Всемогъщия отвръща на човека с любов… Тъй както жената разчупваше хляба и го даряваше щедро на всички в храма.

3. На 26 декември, вторият ден от празниците за Рождество Христово, рано сутринта заваля сняг. Само за няколко часа боровете пред манастира заприличаха на великолепни дядомразовци. Навярно заради празника всички в Драгалевския манастир преживяваха красотата силно. Сестра Серафима отиде в стаята на сестра Мелания, която постепенно губеше зрението си от десетина години, а в последните месеци почти не ставаше и не напълно не виждаше. Младата монахиня застана до прозореца и се опита да опише с думи хубостта навън. Но за пореден път изпита безсилието на човешките думи да отразят неотразимата красота, затова с цялото си същество започна да моли Бог да отвори поне за миг зениците на незрящата възрастна монахиня, та и тя да се радва като всички. Но сестра Мелания оставаше все така незряща. Сестра Серафима коленичи пред леглото й и призна, че ако има поне мъничко от божествената сила на Иисус Христос, ще направи калчица от пръст и дух, за да отвори очите й… Възрастната, вярна на Бог повече от петдесет години, потръпна от смут пред думите й: „Защо да молиш Христос за толкова обичайно нещо? Аз и така си представям снега навън, който съм гледала десетки години…“