Читать «Белите» онлайн

Константин Константинов

Белите

Срещнахме се случайно на кръстопътя при Белфорския лъв. Години не бяхме се виждали. Той бе останал почти същият; само косите — леко спъстрени и няколко ситни бръчки до очите. Той бе живял все тук и неговата стройна фигура бе придобила още повече нервната пъргавина, тъй характерна за жителите на тоя вечно млад град. Аз пък, аз се връщах тук след дълги години, прекарани в моята малка страна. Наоколо улиците трещяха и вливаха в жилите ни своя лудешки ритъм. И радостни, съживени от срещата, ние тръгнахме без цел, без посока, така, да възкресим един от далечните празници на нашата младост.

Мразовита януарска вечер лежеше над града. Леден ветрец, идещ от Атлантика, жилеше лицата. Лампите блестяха студено и остро. Зад изпотените прозорци на таверните и кафенетата тътнеха джазове. По ъглите кестенджиите тропаха с нозе около цилиндрическите си печки, а продавачите на фъстъци жаловито се провикваха: какаюѐ!…

Вечеряхме заедно в тихия ресторан с cuisine bourgeoise, дето някога си разрешавахме малки пиршества. После отново тръгнахме из улиците на нощния Париж. Аз бързах да намеря предишните възторзи, да вкуся отново смътния и тревожен чар на всеки ъгъл. Той вървеше до мен снизходително усмихнат и говореше. Минахме през модните заведения на Монпарнас, дето космополитната публика се приобщава с една съмнителна бохема. Спуснахме се към потайните мрачини на улица „Бломѐ“ с нейния знаменит негритянски дансинг. Надникнахме в Китайската таверна, озарена фантастично от тичащи жълточервени огньове.

Той сви насмешливо уста и каза:

— Но наистина всичко това любопитно ли ти е?… Колкото за мене, не знам, може би съм свикнал — но тая подправена екзотичност ме дразни. Тя ми напомня „автентичните“ апашки кръчми, устроени от „Кук и Син“ за американските туристи. Но ако искаш, имам нещо по-пикантно за тебе, mon vieux. Не са цветнокожите най-интересни тук… Хайде!

След няколко минути ние крачехме към булевардите отвъд Сена. Затихналите улици лъщяха — просторни и изметени от мразовития вятър. Тук-там, в сенките на големите порти, спяха, свили колене и облегнати на стените, бездомни старци и дрипави жени със забити в ръкавите лица. Утре в „произшествията“ на вестниците ще отбележат с петит още няколко безименни намерени замръзнали на заранта… Всекидневната човешка порция на града. Сега булевардите бяха тихи и широки. Театрите бяха пуснали вече, а сегиз-тогиз профучаваха последните автобуси като грамадни буболечки. Свита женска фигура се плъзваше навремени край стените и ни отправяше дълъг поглед под начернените клепачи. Отсреща ярко светеше Бразилското кафене и неколцина посетители прави гълтаха горещо кафе. Из мрака, кой знае отде, изникна някакъв субект с каскет и пъхна в ръцете ни листче с подозрителен адрес. Спряхме на ъгъла срещу операта.

Грамадният площад бе пуст в тоя късен час. Самотни минувачи, свити от студ, бързо прекосяваха кръстопътя. Високо в нощта пламваха, гаснеха, тичаха, въртяха се огнени афиши по върховете на зданията, още по-отчетливи в безлюдието и тишината.