Читать «Белегът» онлайн - страница 8

— С това ли смяташ да намажеш бузата ми? — попита Джорджиана нетърпеливо.

— О, не — бързо отвърна мъжът й. — Това е за повърхностно лечение. Твоят случай изисква проникване по-надълбоко.

В разговорите си с Джорджиана Ейлмър обикновено я разпитваше какво чувствува и как понася затворничеството си и околната температура. Въпросите бяха по особен начин задавани, та Джорджиана започна да подозира, че вече е подложена на някакви манипулации — било чрез ароматизирания въздух, който дишаше, или чрез храната, която приемаше. Имаше също така чувството — но това би могло и да е чисто въображение — че целият й организъм е някакси възбуден. Едно странно, неопределимо усещане пропълзяваше по вените й и караше сърцето да изтръпва наполовина от болка, наполовина от удоволствие. Все пак, осмелеше ли се да погледне към огледалото, съзираше бледния си като бяла роза образ и аления белег, отпечатан върху бузата. Даже и Ейлмър не го ненавиждаше сега колкото нея.

За да разсее скуката през часовете, които съпругът й смяташе за необходимо да посвещава на изследвания и анализи, Джорджиана преглеждаше книгите от научната му библиотека. В много от потъмнелите старинни томове откри глави, пълни с романтика и поезия. Това бяха творби от средновековните философи като Алберт Магнус, Корнелий Агрипа, Парацелз и прочутия монах, създал пророческата Бронзова глава. Всички тия древни естественици бяха изпреварили своето време и все пак бяха проникнати от характерното за него лековерие. Затова им вярваха, а и самите те вероятно си въобразяваха, че изучаването на Природата им е дало власт над нея, а физиката им позволява да овладеят света на нематериалното. Не по-малко любопитни и фантастични бяха и ранните публикации на Кралското научно дружество, в което неговите членове, малко запознати с пределите на възможното в природата, безспир описваха чудеса или предлагаха начини за постигането им.

Най-интересен за Джорджиана обаче бе един огромен том, изписан собственоръчно от съпруга й, в който бе регистриран всеки експеримент в научната му кариера, първоначалната му цел, методите, използувани за постигането й, успеха или провала, както и обстоятелствата, довели до едното или другото. Книгата бе всъщност едновременно история и символ на неговия пламенен, амбициозен, изпълнен с въображение и все пак свързан тясно с практиката усилен живот. Той боравеше с физическите явления така, сякаш зад тях не се криеше нищо друго и все пак ги одухотворяваше всичките и бягаше от материализма, тласкан от силното си, неудържимо влечение към безкрайното. В неговите ръце и най-безжизненото нещо на земята добиваше душа. Докато четеше, Джорджиана започна да уважава и обича Ейлмър по-дълбоко от всякога, но вярата й в неговите оценки стана по-слаба от преди. Независимо от многото неща, които той бе постигнал, Джорджиана не можеше да не забележи, че великолепните му успехи бяха почти неизменно провали, сравнени с идеала, към който той се бе насочил първоначално. Най-бляскавите му диаманти бяха всъщност обикновен чакъл и той сам усещаше това, като ги сравняваше с неизброимите съкровища, разположени отвъд пределите на възможностите му. Томът, изпълнен с постижения, донесли признание за своя автор, бе все пак една история по-меланхолична от която и да било друга, написана от човешка ръка. Това бе една тъжна изповед и неспирно изброяване на недостатъците в сложната човешка натура — духът, обременен от плът и принуден да работи сред материалното. Отчаянието, обхванало висшето начало, съзнало, че е така безславно ограничено от земното. Навярно всеки гений, в която и да било област би открил собствения си опит в дневника на Ейлмър.